Избрани творби в два тома. Том втори

Навън, под сянката на бадемовите дръвчета, не беше толкова горещо. Опря табуретката о рамката на вратата, отметна глава назад и си спомни за майка си; майка му, излегната в люлеещия се стол, пъди кокошките с дълга дръжка от метла, докато усеща, че той за пръв път не си е в къщи.

Само преди седмица би могъл да си помисли, че животът му е като опънато право въже, проточено от онова дъждовно утро през последната гражданска война, когато бе дошъл на този свят между четирите стени от кал и бамбук на едно селско училище, до това юнско утро, в което навърши двадесет и две години, и майка му се приближи до хамака и му подари шапка с прикрепена картичка: „На скъпия ми син, за рождения му ден“. Понякога се отърсваше от плесента на безделието и изпитваше тъга по училището и черната дъска, по оплютата от мухите карта — на една сякаш пренаселена страна, и по дългата редица канчета, окачени на стената, под името на всяко дете. Там не беше горещо. Селото беше зелено и спокойно; кокошки с дълги пепеляви крака прекосяваха класната стая и лягаха да снасят под умивалника. Тогава майка му беше тъжна, затворена жена. Привечер сядаше на хлад и се наслаждаваше на ветреца, който се промъкваше през кафеените плантации, и казваше: „Манауре е най-красивото село на света“; а после, като го гледаше как кротко расте в хамака, се обръщаше към него: „Когато пораснеш, ще го разбереш.“ Но не разбра нищо. Не го разбра, като стана на петнайсет години — прекалено едър за възрастта си, преливащ от това буйно и замайващо здраве, което дава безделието. Докато навърши двадесет години, животът му се състоеше главно в смяната на положението в хамака. Но по онова време майка му, принудена от ревматизма, напусна училището, в което бе работила осемнадесет години, и те отидоха да живеят в къща с две стаи и огромен двор, където отглеждаха кокошки с пепеляви крака — също като ония, дето щъкаха из класната стая.

Грижата за кокошките бе първият му допир с действителността. И бе единственият до месец юли, когато майка му се замисли за пенсия и сметна, че синът й е вече достатъчно прозорлив, за да я издействува. Той помогна много при изготвянето на документите и дори прояви необходимия такт и убеди свещеника да промени с шест години кръщелното свидетелство на майка му, която още не бе стигнала възраст за пенсия. В четвъртък получи последните наставления, добросъвестно подредени до най-малката подробност от педагогическия опит на майка му, и потегли за града с дванайсет песос, един кат дрехи, връзката документи и съвсем елементарна представа за думата „пенсия“ — нея той разбираше просто като определена сума, която правителството трябва да му отпусне, за да се заеме с отглеждането на свине.

Задрямал на чардака в хотела, затъпял от жегата, той не се бе замислил колко сериозно е положението му. Предполагаше, че всичко ще се уреди на следващия ден, когато дойде влакът, така че сега единствената му грижа бе да чака неделята, за да продължи пътя си и никога повече да не си спомни за това село, където жегата беше непоносима. Малко преди четири часа той се унесе в тежък, лепкав сън и в просъница съжаляваше, че не си е взел хамака. Тогава разбра, че е забравил във влака вързопа с дрехи и документите за пенсията. Събуди се изведнъж, стреснат, като си мислеше за майка си, и отново бе обзет от паника.

Когато премести стола в гостната, светлините в селото вече бяха запалени. Никога не бе виждал електрическо осветление и жалките оплюти крушки в хотела му направиха силно впечатление. После си спомни, че майка му беше разказвала затова, и продължи да тътри стола към трапезарията, като се мъчеше да избягва конските мухи, които се блъскаха като снаряди в огледалата. Вечеря неохотно, потиснат от мисълта за положението си, от силната жега, от тази горчива самота, в която изпадаше за пръв път. След девет го отведоха в дъното на къщата, в една дървена стаичка с вестници и списания, налепени по стените. В полунощ бе потънал в тежък трескав сън, докато на пет преки оттам отец Антонио Исабел дел Сантисимо Сакраменто дел Алтар, проснат по гръб в леглото, мислеше, че преживяванията му през тази нощ ще обогатят проповедта, която бе подготвил за седем сутринта. Свещеникът почиваше, обут в дългите си и тесни копринени гащи, сред непрестанното бръмчене на комарите. Малко преди дванадесет бе прекосил селото, за да даде последно причастие на една жена, и сега беше нервен и възбуден. Затова остави обредните вещи до леглото и легна да премисли проповедта си. Лежа така няколко часа, проснат по гръб в леглото, докато чу далечния писък на някакъв алкараван в утрото. Тогава се опита да стане, тежко се надигна, стъпи върху камбанката и се строполи на твърдия грапав под на стаята.