Избрани творби в два тома. Том втори

Този ден, както винаги, той отиде на гарата, но не си даваше ясна сметка за действията си. Смътно усещаше, че в света става нещо, но се чувствуваше притъпен, глупав, недостоен за този миг. Седнал на пейката на гарата, той се мъчеше да си спомни дали в Апокалипсиса има дъжд от мъртви птички, но съвсем го беше забравил. Изведнъж си помисли, че заради отбиването в дома на госпожа Ребека е изпуснал влака и протегна врат над прашните изпочупени стъкла. Часовникът на администрацията показваше един без дванайсет. Когато се върна на пейката, усети, че се задушава. В този миг си спомни, че е събота. Размаха за малко ветрилото си от палмови листа, залутан в мрачните и мъгляви мисли. А после се отчая от копчетата на расото си и от копчетата на ботите си, и от дългите си и тесни копринени гащи и разтревожен разбра, че никога през живота не му е било толкова горещо.

Без да се помръдне от пейката, той разкопча яката на расото, измъкна от ръкава кърпата и обърса зачервеното си лице, като в миг на патетично просветление си помисли, че може би е свидетел на зараждането на земетресение. Някъде беше чел това. Небето обаче беше безоблачно — прозрачно и синьо, и от него тайнствено бяха изчезнали всички птички. Той осъзна цвета и прозрачността на небето, но мигновено забрави за мъртвите птички. Сега мислеше за друго — за възможността да се разрази буря. Но небето беше бистро и спокойно, сякаш беше небето на някакво друго, различно и далечно село, където никога не бе усещал горещина, и сякаш бяха други, а не негови очите, които го съзерцаваха. После погледна на север, над покривите от палмови листа и поръждавял цинк и видя бавното, безмълвно и неподвижно петно на лешоядите над бунището.

По някаква тайнствена причина почувствува, че в този миг у него възкръсват вълненията, които изпита една неделя в семинарията, малко преди да го ръкоположат. Ректорът му бе разрешил да ползува частната му библиотека и той прекарваше по цели часове (особено в неделя), потънал в пожълтелите книги, миришещи на старо дърво и с бележки на латински, изписани с дребния настръхнал почерк на ректора. Една неделя, след като беше чел през целия ден, в стаята влезе ректорът и смутен побърза да вдигне някаква картичка, която очевидно беше изпаднала измежду страниците на книгата, която той четеше. Забеляза объркването на ректора и не каза нищо, но успя да прочете картичката. Имаше само едно изречение, изписано с лилаво мастило, с ясен и прав почерк: Madame Ivette est morts cette nuit14. След повече от половин век, загледан в ятото лешояди, кръжащи над едно забравено село, той си спомни тъжното изражение на ректора, седнал срещу него — синкав в здрача, едва забележимо задъхан.

Под впечатлението от този спомен, той не усети горещина, а тъкмо обратното — ледени зъби се впиха в слабините и стъпалата му. Почувствува страх, без да знае причината за този страх, оплетен в мрежата от объркани мисли, сред които се примесваше чувство за гадене и копитото на сатаната, затънало в калта, и купища мъртви птички, сипещи се над света, докато той — Антонио Исабел дел Сантисимо Сакраменто дел Алтар, стои безразличен към това събитие. Тогава се изправи, учудено вдигна ръка като за поздрав, който се изгуби в празното пространство, и възкликна ужасен: „Скитникът евреин“.

В този миг влакът изсвири. За пръв път от много години той не го чу. Видя го, че влиза в гарата, обгърнат в гъст пушек, и чу градушката от сажди по ръждясалите цинкови плочи. Но всичко това беше като далечен и необясним сън, от който той не се събуди напълно до четири часа следобед, когато обмисли окончателно прекрасната проповед, която щеше да произнесе в неделя. Осем часа по-късно отидоха да го повикат, за да даде последно причастие на някаква жена.

Така че свещеникът не можа да узнае кой пристигна този следобед с влака. Много време беше гледал как минават четирите разнебитени и избелели вагона и не си спомняше някой да беше слязъл от тях, за да остане, поне през последните години. По-рано беше друго — тогава можеше да стои цял следобед и да гледа как минава натовареният с банани влак; сто и четиридесет вагона, натоварени с плод, минаваха един след друг, докато, вече късно през нощта, отминеше и последният вагон, на който някакъв мъж окачваше зелен фенер. Тогава виждаше селото от другата страна на линията, със запалени вече светлини, и му се струваше, че само като го гледа как отминава, влакът го отвежда на друго място. Може би оттогава остана навикът му всеки ден да ходи на гарата, дори след като стреляха по работниците и с банановите плантации се свърши, а с тях — и с влаковете с по сто и четиридесет вагона, и остана само този жълт прашен влак, от който никой нито слизаше, нито се качваше.