Избрани творби в два тома. Том втори

Вдовицата чу тропането в стаята си и инстинктивно обърна очи към мрежите. Нито една птичка не бе проникнала в тази стая от два дни. Но мрежата продължаваше да стои разкъсана. Бе решила, че е безсмислено да я поправя, докато продължаваше това нашествие от птички, което й опъваше нервите. През бръмченето на електрическия вентилатор тя чу тропането по вратата и с досада си спомни, че Архенида спи в последната стая на чардака. Дори не се запита кой може да я безпокои по това време. Отново закопча корсажа си, мина през вратата с мрежа, тръгна ядосана право през чардака, прекоси отрупания с мебели и украшения салон и преди да отвори вратата, видя през телената мрежа отец Антонио Исабел — тъжен, с угаснали очи и едно птиче в ръце — да казва (още преди тя да отвори вратата): „Сигурен съм, че ако го поръсим с вода и после го поставим под една кратуна, ще се свести.“ И като отваряше вратата, госпожа Ребека усети, че припада от ужас.

Не остана там повече от пет минути. Госпожа Ребека мислеше, че тя е съкратила посещението. Но всъщност беше свещеникът. Ако в този миг вдовицата бе размислила, щеше да разбере, че през тридесетте години, в които живееше в селото, свещеникът никога не бе оставал повече от пет минути в дома й. Струваше му се, че в разточителната мебелировка на гостната ясно личи сластолюбивият дух на стопанката въпреки далечното й, но всепризнато родство с епископа. Освен това съществуваше някаква легенда (или история) за семейството на госпожа Ребека, която вероятно — мислеше си отецът — не бе стигнала още до епископа, въпреки че полковник Аурелиано Буендия — първи братовчед на вдовицата, когото тя считаше за коравосърдечен към семейството — веднъж бе казал, че епископът не е дошъл в селото през този век, за да избегне посещението на родственицата си. Но било то история или легенда, истината е, че отец Антонио Исабел дел Сантисимо Сакраменто дел Алтар не се чувствуваше добре в този дом, чиято единствена обитателка никога не бе проявявала милосърдие и се изповядваше само веднъж в годината, но отговаряше уклончиво, когато той се опитваше да научи нещо по-точно за тайнствената смърт на мъжа й. Ако сега седеше там и я чакаше да донесе чаша вода, за да поръси едно умиращо птиче, то беше по волята на едно обстоятелство, което той никога не би предизвикал.

Докато чакаше вдовицата, свещеникът, седнал във великолепен люлеещ се стол от резбовано дърво, усещаше странната влага на тази къща, която не се бе успокоила от деня, когато преди повече от четирийсет години прозвуча изстрел и Хосе Аркадио Буендия — брат на полковника, сред дрънкане на токи и шпори падна по очи върху още топлите гамаши, които току-що си бе свалил.

Когато госпожа Ребека влезе отново в гостната, тя видя отец Антонио Исабел да седи в люлеещия се стол с това отвлечено изражение, което я ужасяваше.

— Животът на всяко животинче — каза свещеникът — е толкова скъп на нашия господ-бог, колкото и животът на всеки човек.

Като изрече това, той не помисли за Хосе Аркадио Буендия. Вдовицата също. Но тя бе свикнала да не вярва на думите на свещеника, откакто той говори от амвона за трите пъти, когато му се явил дяволът. Без да му обръща внимание, тя взе птичката, потопи я в чашата и я разтърси. Свещеникът забеляза, че в движенията й има коравосърдечие и небрежност, абсолютно безразличие към птичето.

— Не обичате птичките — каза той меко, но убедително.

Вдовицата вдигна клепачи с израз на нетърпение и неприязън.

— Дори да ги бях обичала някога — рече тя, — сега щях да ги намразя, загдето са решили да умират вътре в къщите.

— Умряха много — каза той непреклонно. Човек можеше да си помисли, че в монотонния му глас се крие хитрост.

— Всички — рече вдовицата. И докато изтръскваше с отвращение птичето и го слагаше под една кратуна, тя добави: — И нямаше да ме е грижа, ако не ми бяха изпокъсали мрежите.

На него му се стори, че никога не е виждал такова коравосърдечие. Миг след това, държейки го в собствената си ръка, свещеникът разбра, че малкото и беззащитно телце бе престанало да диша. Тогава забрави всичко — и влагата в къщата, и сластолюбието, и непоносимата миризма на барут в трупа на Хосе Аркадио Буендия; и си даде сметка за чудната истина, която го заобикаляше от началото на седмицата. Още там, докато вдовицата го наблюдаваше как напуска дома й с мъртвото птиче в ръце и заплашителен израз на лицето, той проумя чудното откровение — че над селото вали дъжд от мъртви птички и че той, наместникът на бога, предопределеният, който бе познал щастието, когато не беше много горещо, бе забравил напълно Апокалипсиса.