Избрани творби в два тома. Том втори

Сега не обръщаше внимание на разклатените тухли. Подпря вратата с обувките си, прекоси снопа лунна светлина и като запали фенерчето, започна да търси зад тезгяха кутийката от топките. Действуваше без никакви предпазни мерки. Като движеше фенерчето отляво надясно, видя куп прашни бутилки, чифт стремена с шпори, сгъната риза, изцапана с машинно масло, и накрая кутийката от топките — там, където я бе оставил. Но снопът светлина се плъзна по-нататък и той видя котката.

Животното го гледаше равнодушно през светлината. Дамасо продължаваше да го осветява и изведнъж леко потръпна — сети се, че никога не е виждал котката денем в салона. Насочи фенера напред и каза: „Пшт!“, но животното си стоеше все така невъзмутимо. В този миг главата му се разтърси от безшумен взрив и котката изчезна завинаги от паметта му. Когато разбра какво става, вече беше изпуснал фенерчето и притискаше пакета с топките до гърдите си. Салонът беше залят от светлина.

— Ей!

Дамасо позна гласа на дон Роке. Бавно се изправи — усещаше ужасна умора в кръста. Дон Роке се приближаваше откъм дъното на салона, по долни гащи, с железен прът в ръка, все още заслепен от светлината. Зад празните каси и бутилки, откъдето Дамасо беше минал на влизане, висеше хамак. И това не беше като първия път.

Когато се приближи на десетина метра от него, дон Роке подскочи лекичко и зае отбранително положение. Дамасо скри зад гърба ръката с пакета. Съдържателят сбърчи нос и се взря с протегната шия — беше без очила.

— Ти ли си бе, момче! — възкликна той.

На Дамасо му се стори, че най-сетне е настъпил завършекът на нещо безкрайно. Дон Роке отпусна пръта и се приближи със зяпнала уста. Без очила и изкуствени зъби приличаше на жена.

— Какво правиш тук?

— Нищо — отвърна Дамасо, като смени позата с едва забележимо движение.

— Какво държиш? — попита дон Роке.

Дамасо отстъпи назад.

— Нищо.

Дон Роке почервеня и започна да се тресе.

— Какво държиш? — изкрещя той, като пристъпи напред и вдигна пръта. Дамасо му подаде пакета. Дон Роке го пое с лявата ръка, все още нащрек, и го опипа с пръсти. Чак сега разбра.

— Не може да бъде — каза той.

Беше толкова смаян, че сложи пръта на тезгяха и като че забрави Дамасо, докато развиваше пакета. Разгледа топките мълчаливо.

— Дойдох да ги върна — каза Дамасо.

— То се знае — отвърна дон Роке.

Дамасо беше мъртво бледен. Алкохолът се бе изпарил напълно, само на езика му остана вкус на пръст и смътно чувство за самота.

— Ето какво било чудото — каза дон Роке, като зави отново топките. — Не мога да повярвам, че си такъв глупак.

Когато вдигна глава, изражението му беше съвсем друго.

— А двестате песо?

— В чекмеджето нямаше нищо — каза Дамасо.

Дон Роке го изгледа мълчаливо, дъвчейки с беззъбата си уста, и се усмихна.

— Нямаше нищо — повтори той няколко пъти. — Значи, нямаше нищо.

Отново сграбчи пръта.

— Още сега ще разправим тая работа на кмета.

Дамасо избърса в панталона потните си ръце.

— Вие сам знаете, че нямаше нищо.

Дон Роке продължаваше да се усмихва.

— Имаше двеста песо. И сега ще ти ги избият от кожата — не толкова защото си крадец, колкото защото си глупак.

Габриел Гарсия Маркес Един ден след съботата

Безпокойството започна през юли, когато госпожа Ребека — кисела вдовица, която живееше в огромна къща с два чардака и девет спални, откри, че мрежите по прозорците бяха разкъсани, сякаш някой ги беше замерял с камъни от улицата. За пръв път забеляза това в спалнята си и помисли, че ще трябва да поговори с Архенида — нейна прислужница и довереница, откакто бе умрял съпругът й. По-късно, докато ровеше из партушините (защото от много отдавна госпожа Ребека не вършеше нищо друго, освен да рови из партушините), тя забеляза, че не само решетките на спалнята, а всички мрежи в къщата са повредени. Вдовицата имаше академично чувство за властта, наследено вероятно от прадядо й по бащина линия — креол, който във войната за независимост се би на страната на роялистите, а после извърши малко пътешествие до Испания с единствената цел да посети двореца, построен от Карлос III в Сан Илдефонсо. Така че след като откри състоянието на другите мрежи, тя вече не помисли да поговори с Архенида, а наложи сламената си шапка с дребни кадифени цветчета и се отправи към кметството, за да съобщи за нападението. Но като пристигна, видя, че самият кмет — без риза, космат и с някаква — както на нея й се стори — животинска якост, се бе заел да поправи мрежите на общината, също така повредени като нейните.