Избрани творби в два тома. Том втори

Но в чакане на удобния случай минаха две седмици. На двайсети август вечерта — два месеца след кражбата — Дамасо завари съдържателя на салона, седнал зад тезгяха. Пъдеше комарите с палмово ветрило. Радиото беше изключено и от това дон Роке изглеждаше още по-самотен.

— Какво ти казвах! — възкликна дон Роке, сякаш се радваше, че предсказанието му се е сбъднало. — Всичко отиде по дяволите.

Дамасо пъхна една монета в автоматичния грамофон. Силният звук и преливащите цветове на апарата му се сториха несъмнено доказателство за неговата преданост. Но дон Роке като че ли не го забелязваше. Тогава Дамасо приближи един стол, седна до съдържателя и се опита да го утеши със смътни доводи, но дон Роке го слушаше равнодушно, като си махаше с ветрилото.

— Какво да се прави — рече. — Шампионатът по бейзбол не можеше да трае вечно.

— Но може да се намерят топките.

— Няма да се намерят.

— Негърът не може да ги е глътнал.

— Полицията търси навсякъде — каза дон Роке с дразнеща увереност.

— Може да стане чудо.

— Не си прави илюзии, синко. Едно зло и друго влачи. Ти вярваш ли в чудеса?

— Понякога — отвърна Дамасо.

Когато излезе от заведението, филмът още не беше свършил. По високоговорителя звучаха откъслечни гръмки реплики, отекваха из притихналото градче и малкото прозорци, които все още светеха, скоро щяха да потънат в мрак. Дамасо се повъртя около киното, а после се запъти към танцувалния салон.

Оркестърът свиреше само за един посетител, който танцуваше с две жени едновременно. Останалите си седяха кротко до стената, сякаш чакаха някаква вест. Дамасо се настани на една маса и направи знак на бюфетчията да му донесе една бира. Изпи я направо от бутилката, като спираше за малко, за да си поеме дъх, и наблюдаваше през стъклото мъжа, който танцуваше с две жени. Беше по-нисък от тях.

В полунощ дойдоха жените, които бяха ходили на кино, последвани от група мъже. С тях беше и приятелката на Дамасо. Тя се отдели от другите и седна на неговата маса. Дамасо дори не я погледна. Вече беше изпил половин дузина бири и продължаваше да гледа втренчено мъжа, който сега танцуваше с три жени, но не им обръщаше никакво внимание, защото беше погълнат от изяществото на собствените си стъпки. Изглеждаше щастлив и очевидно би бил още по-щастлив, ако освен ръце и крака имаше и опашка.

— Не ми харесва тоя тип — каза Дамасо.

— Ами не го гледай — отвърна момичето.

Поиска от бюфетчията нещо за пиене. Дансингът започна да се изпълва с двойки, но мъжът с трите жени продължаваше да се чувствува сам в салона. При едно завъртане той срещна погледа на Дамасо и започна да танцува още по-живо, като се усмихна и показа ситните си заешки зъби. Дамасо го гледа, без да мигне, докато мъжът се намръщи и му обърна гръб.

— Мисли се за голям веселяк — каза Дамасо.

— Наистина е голям веселяк — отвърна момичето. — Всеки път, като пристигне в градчето, плаща за музиката, както всички търговски пътници.

Дамасо я изгледа с блуждаещи очи.

— Тогава защо не идеш при него — рече. — Където са три, там са и четири.

Тя не отговори. Извърна лице към дансинга, като пиеше на бавни глътки. Бледожълтата рокля подчертаваше нейната плахост.

Изтанцуваха следващите няколко парчета. Към края Дамасо стана съвсем мрачен.

— Умирам от глад — каза момичето, като го хвана подръка и го поведе към тезгяха. — И ти трябва да хапнеш.

Веселякът идваше насреща им с трите жени.

— Ей! — повика го Дамасо.

Мъжът се усмихна, без да се спре. Дамасо се освободи от ръката на приятелката си и му препречи пътя.

— Не ми харесват зъбите ви.

Мъжът побледня, но продължаваше да се усмихва.

— И на мене.

Преди момичето да успее да го спре, Дамасо стовари юмрук върху лицето на мъжа и той седна посред дансинга. Никой от посетителите не се намеси. Трите жени се разкрещяха и хванаха Дамасо през кръста, докато приятелката му го блъскаше към дъното на салона. Мъжът се надигна с изкривено от удара лице, подскочи като маймуна в средата на дансинга и извика:

— Продължавайте да свирите!

Към два салонът беше почти празен и жените без клиенти седнаха да вечерят. Беше горещо. Момичето донесе на масата ориз с боб и пържено месо и изяде всичко с една лъжица. Дамасо я гледаше вцепенен. Тя му подаде лъжица ориз.

— Отвори си устата.

Дамасо опря брада на гърдите и поклати глава:

— Това е за жени. Ние, мъжете, не ядем. За да се изправи, трябваше да опре ръце о масата. Когато успя да възвърне равновесието си, видя, че бюфетчията стои пред него със скръстени ръце.

— Девет и осемдесет — каза той. — Този манастир не е държавен.

Дамасо го отстрани.

— Не обичам педерастите — рече.

Бюфетчията го сграбчи за ръкава, но момичето му направи знак и той го пусна, като каза:

— Не знаеш какво изпускаш.

Дамасо излезе, като се олюляваше. Загадъчният блясък на огряната от луната река запали в съзнанието му една искра, но тя веднага угасна. Когато съзря вратата на тяхната стая на другия край на градчето, Дамасо се убеди, че е спал вървешком. Тръсна глава. Макар и смътно, в миг разбра, че отсега нататък трябва да следи за всяко свое движение. Бутна вратата полека, за да не изскърцат пантите.