Избрани творби в два тома. Том втори

В началото говореше, без да съзнава думите си. Дори не се слушаше. Чуваше само ясната волна мелодия, която се лееше от някакъв извор, дремещ в душата му от сътворението на света. Усещаше смътна увереност, че думите му излизат точни, ясни, на място, така, както ги беше обмислил. Усещаше, че някаква топла пара притиска вътрешностите му. Но знаеше, че духът му е пречистен от суета и че усещането за доволство, което владееше чувствата му, не е надменност, нито непокорство или суета, а чистото упование на духа му в господа-бога.

В своята спалня госпожа Ребека чувствуваше, че ще припадне, защото след миг горещината щеше да стане непоносима. Ако не беше пуснала корени в селото поради някакъв неясен страх от новото, щеше да напъха вехториите си в сандък с нафталин и щеше да тръгне по света, както направил прадядо й. Но някъде дълбоко в себе си знаеше, че й е писано да умре в селото, между безкрайните чардаци и деветте стаи, чиито мрежи — мислеше си тя — щеше да накара да сменят с армирани стъкла, щом жегата престане. Така че щеше да остане там, реши тя (и това решение тя вземаше винаги, когато подреждаше дрехите в шкафа); и реши също, че ще пише на „многоуважаемия братовчед“ да изпрати млад свещеник, за да може отново да ходи на литургия с шапката си с дребни кадифени цветчета и за да слуша прилична служба и мъдри поучителни проповеди. Утре е понеделник — помисли си тя и изведнъж се замисли как ще започне писмото до епископа (начало, което полковник Буендия би окачествил като лекомислено и непочтително), когато Архенида рязко отвори вратата с мрежа и извика:

— Госпожо, казват, че свещеникът полудял на амвона.

Вдовицата обърна към вратата лице с привичното посърнало и кисело изражение.

— Той е луд поне от пет години — каза тя. — И като продължи да подрежда дрехите си, добави: — Сигурно пак е видял дявола.

— Този път не е дявол — каза Архенида.

— А кого? — попита госпожа Ребека надуто и безразлично.

— Сега казва, че видял Скитника-евреин.

Вдовицата усети, че кожата й настръхва. Цял рояк мисли, сред които се смесваха изпокъсаните й мрежи, жегата, мъртвите птички и чумата, нахлу в главата й при тези думи, които не бе чувала от следобедите на далечното си детство — „Скитникът-евреин“. И тогава — бледа и настръхнала — тя тръгна към Архенида, която я гледаше с отворена уста.

— Вярно — каза вдовицата с глас, който сякаш излизаше от утробата й. — Сега си обяснявам защо птичките измират.

Тласкана от ужас, тя покри главата си с черна бродирана мантия и като мълния прекоси дългия чардак, отрупаната с украшения гостна, входната врата и двете преки, които я деляха от черквата, където отец Антонио Исабел дел Сантисимо Сакраменто дел Алтар говореше преобразен: „… Кълна се, че го видях. Кълна се, че се изпречи на пътя ми днес на разсъмване, след като бях дал последно причастие на жената на Хонас дърводелеца. Кълна се, че лицето му носеше отпечатъка на божието проклятие и оставяше след себе си следа от горяща пепел.“

Думата, недовършена, остана да се носи във въздуха. Той разбра, че не може да сдържи треперенето на ръцете си, че цялото му тяло трепери и че по гръбнака му бавно се стича струйка студена пот. Чувствуваше се зле, като усещаше треперенето и жаждата, и силното обръщане в червата, и къркоренето, което прозвуча като дълбокия глас на орган в корема му. Тогава осъзна истината.

Видя, че в черквата има хора и че през главния кораб върви госпожа Ребека — драматично разперила ръце, вдигнала нагоре студеното си кисело лице. Той смътно разбра какво става и дори в съзнанието му проблесна мисълта, че би било суетно да смята, че извършва някакво чудо. Скромно опря ръце на дървения парапет и продължи проповедта си.

— Тогава тръгна към мене — рече той. — И този път се вслуша в развълнувания си убедителен глас. — Тръгна към мене, а очите му бяха като изумруди, козината остра и миришеше на козел. И аз вдигнах ръка, за да го осъдя в името на бога, и му рекох: „Спри. Неделя никога не е бил подходящ ден, за да се принася в жертва агне.“

Когато свърши, жегата бе започнала. Тази силна, тежка и изгаряща жега на тоя незабравим август. Но отец Антонио Исабел вече не усещаше жегата. Знаеше, че там, зад гърба му, хората отново са на колене, стреснати от проповедта, но това дори не го зарадва. Не го радваше и близката възможност виното да облекчи измъченото му гърло. Чувствуваше се неудобно и не на място. Чувствуваше се замаян и не можа да се съсредоточи във върховния миг на жертвоприношението. Това му се случваше от известно време, но сега разсеяността му беше по-друга, защото го бе обзело определено безпокойство. Тогава за пръв път през живота си позна тщеславието. И така както си го бе представял и както бе говорил в проповедите си, той усети, че тщеславието е мъчително като жажда.

Рязко затвори ризницата и рече:

— Питагор.

Черковният прислужник — едно момче с лъскава остригана глава, кръщелник и осиновен на отец Антонио Исабел, се приближи до олтара.

— Събери милостинята — каза свещеникът.

Момчето примигна, обърна се кръгом и после рече с едва доловим глас: