Изкушена

— Ядосвала си се. Ти и Ерик скъсахте, но ти продължи… — Прехапах устни за секунда и после опитах наново. — Видях те с него и…

— О, за Бога! Не можеш ли да го кажеш, без да се изчервиш? Видя ме да коленича пред него?

— Ами… да — смотолевих аз.

И това не е въпрос.

— Добре. Ето го въпроса. Ти си скъсала с Ерик, защото той се държи собственически и властно, но въпреки това се опитваше да бъдеш с него толкова много, че дори правеше онова нещо. Не разбирам защо — изтърсих аз и пъхнах четката в устата си.

Наблюдавах отражението й в огледалото и видях, че лицето й поруменя. Афродита отметна назад косите си, прокашля се и ме погледна.

— Не желаех Ерик, а исках контрол.

— Какво?

Нещата с мен бяха започнали да се променят в училище още преди ти да се появиш.

Изплюх пяната и изплакнах устата си.

— Какви неща?

— Знаех, че с Неферет нещо не е наред. Това ме измъчваше и беше странно.

Избърсах се и се приближих до леглото. Изхлузих обувките си, съблякох си дрехите и облякох меката топла памучна нощница. Легнах в леглото като извинение да мълча, докаго се опитвах да измисля как да изразя с думи мислите, които се въртяха в главата ми. Но и без да казвам нещо, Афродита продължи; ’

— Нали знаеш, че пазех виденията си в тайна от Неферет?

Кимнах:

— И човеци умряха заради това.

— Да, права си. Умряха. Но на Неферет не й пукаше. Тогава започнах да се чувствам странно и животът ми да се разпада. Не го исках. Исках да бъда властната кучка, която един ден ще стане Висша жрица и, за предпочитане, да управлявам света. Тогава можех да кажа на майка си да върви по дяволите… и може би да стана толкова могъща, че да я уплаша до смърт, както заслужава. — Афродита въздъхна дълбоко. — Но не стана така.

— Вместо това ти послуша Никс.

— Първо направих всичко възможно да остана кралица на кралството на кучките и тъй като бях най-знойното маце в училище, Ерик беше част от замисъла ми, макар че е тъпак и се държи собственически.

Има логика.

Афродита се поколеба и сетне добави:

— Гади ми се, като си спомня.

— Имаш предвид… да го правиш с Ерик?

Тя изкриви устни, поклати глава и се изсмя.

— Боже, колко си добродетелна! Не. Да го правя с Ерик всъщност съвсем не беше лошо. Гади ми се, като си спомня как криех за виденията си и се излагах пред Никс.

— Е, напоследък се представи много добре пред Никс. И не съм целомъдрена.

Афродита изсумтя.

Наистина си непривлекателна, когато правиш така — отбелязах аз.

Никога не съм наистина непривлекателна. Приключи ли с въпросите си, които всъщност не са въпроси?

— Да.

— Хубаво. Сега е мой ред. Разговаря ли със Стиви Рей насаме?

Още не.

— Но ще го сториш, нали?

— Аха.

Скоро, нали?

— Какво знаеш?

— Тя определено крие разни неща от теб.

Неща като червени новаци? Както ти вече ми каза?

Афродита не отговори и стомахът ми се сви.

— Е? — подканих я аз. — Какво?

Имам чувството, че със Стиви Рей става нещо повече, отколкото само да крие червени новаци от теб. ’

Не исках да й повярвам, но инстинктът и трезвият разум ми нашепнаха, че тя казва истината. Обвързването на Афродита със Стиви Рей й предоставяше връзка с най-добрата ми приятелка, каквато никой друг нямаше. Вероятно Афродита знаеше нещо за нея. Освен това, колкото и да не ми се искаше да не е така, и аз усещах, че нещо не е наред със Стиви Рей.

— Не можеш ли да ми кажеш нещо по-определено?

Афродита поклати глава.

— Не. Тя се е затворила в себе си.

— Затворила се е в себе си? Какво означава това?

— Знаеш каква е обикновено най-добрата ти приятелка — прозрачен хитър провинциален вариант на посланик на добра воля. „Хей, всички! Вижте колко съм мила и добра!“

Афродита много успешно имитира ужасния провинциален акцент на Стиви Рей, макар и пресилено, и аз се намръщих строго.

— Да, знам. Обикновено тя е открита и откровена, ако това искаш да кажеш. ’

— Е, Стиви Рей вече не е така открита и откровена. Бих искала богинята да ми отнеме проклетото Обвързване с нея… Стиви Рей крие нещо голямо, много по-важно от неколцина новаци.

— По дяволите.

— Да, но в момента не можеш да направиш нищо, затова поспи. Нашият свят ще се нуждае от спасение утре.

Страхотно.

— А, като каза това… как е гаджето ти?

Кое? — начумерено попитах аз.

— Господин Досадник стрелецът с лък.

Повдигнах рамене.

— Мисля, че е по-добре.

— Не му позволи да пие от теб, нали?

Въздъхнах.

— Не.

— Дарий беше прав. Колкото и обезпокоително да е за някои от нас и въпреки че не отговаряш на изискванията, в момента ти си Висшата жрица.

— Това ме кара да се чувствам още по-добре.

— Хей, няма проблем. Искам да кажа, че трябва да си сто процента здрава, а не пресъхнала като супер сухото Мартини на закуските в клуба на майка ми.

— Майка ти наистина ли пие мартини на закуска?

— Разбира се. — Афродита поклати глава. Изглеждаше крайно отвратена. — Опитай се да не бъдеш толкова наивна. И внимавай да не направиш някоя глупост, защото се чувстваш като във филм на всички времена и си влюбена в Старк.

Успокой се! Няма да направя никаква глупост! — Наведох се и духнах голямата свещ, поставена на масата между леглата ни.