Изкуството на лова

— Че всички го знаят! Това и сватбата. А също и турнирът. — Ухили се. — Да не би да ми се подигравате? Наистина ли не сте чули?

— Трябва да ми е убягнало — изръмжа Маскелин. — Ама че вълнуващи времена настъпиха.

— Така си е.

— А сега си върви!

— Господине?

— Майната ти!

Гостилничарят го изгледа продължително, после поклати глава и се отдалечи.

Мелор въздъхна.

— Колко пъти ще ви го казвам, господарю? Когато ще говорите така с прислугата, почакайте поне да ни нахранят.

— Не мога да понасям кретени — озъби се Маскелин. После се обърна към Кобул и сниши глас. — Сигурен ли си, че все още искаш да участваш в турнира?

Кобул се ухили.

— Повече от всякога.

Денят на сватбата на Янти бе ясен и слънчев и тя се събуди от уханието на марципан и чуруликането на птички зад прозорците. Подуши въздуха и се зачуди дали това не е сватбената ѝ торта. „Сигурно е добра поличба“, помисли си.

Роклите, които бе избрала, я чакаха върху металните рамки на подредени покрай стената манекени — изумителна тюркоазеносиня за коронацията и три в различни оттенъци на кремавото за сватбата. Все още не беше решила коя от тях ще носи.

Внезапно зазвучаха фанфари и птичките отвън се разлетяха изплашено. Янти скочи от леглото и прекоси стаята с разтуптяно сърце.

От балкона ѝ се виждаше най-горният лосотански квартал. Въздухът бе студен и свеж, нямаше вятър и димът от комините на къщите се издигаше нагоре като пухкави колони. Плочките на улицата сияеха, сякаш ги бяха измили и излъскали. Заливът и градската крепост се криеха зад извивката на хълма, но тя виждаше Море на светлината в далечината — плоска и пуста кафява ивица. Странно, но тази пустота я накара да изпита безпокойство. Нима бе очаквала морето да е пълно с кораби? И къде наистина бяха всички?

Завладя я паника. Дали не бе пропуснала коронацията? Да не би да бяха забравили да я събудят? Ами сватбата?

Отново прозвучаха фанфари — на Янти ѝ се струваше, че го правят тържествено и окончателно. Тя излезе на балкона и се наведе през парапета, така че сега виждаше часовниковата кула на хартиения пазар.

Беше малко преди седем. До коронацията оставаха часове.

Прибра се вътре, легна на леглото и впери поглед в тавана. Довечера, осъзна тя, щеше да вижда друг таван. Кой знае защо, тази мисъл я накара да се почувства изплашена и безпомощна. Вече не можеше да се откаже, дори и да иска. Но защо ще иска да се отказва? Нали ѝ предстоеше да се омъжи за крал. За най-красивия мъж, когото бе виждала. За човек, който се нуждаеше от нея повече от всеки друг на този свят, човек, чието могъщество и положение, а също и свобода, зависеха от нея.

Би била глупачка да не се омъжи за такъв човек.

Окъпа се и беше готова за трите прислужници, които се появиха малко по-късно, за да ѝ помогнат да облече избраната рокля. Разказаха ѝ за тълпата, която се събирала от ранна утрин пред вратите на двореца, за огромния брой сановници, както местни, така и чуждоземни, които чакали в приемните. А също и че ще я отведат долу в тронната зала няколко минути преди да се появят принц Паулус и херцог Кир — някъде около десет часа.

На Янти ѝ хрумна една мисъл.

— Жената на херцога ще бъде ли там?

Прислужниците я осведомиха, че херцогиня Анейси няма да присъства. Останала в Ел.

— Но защо е останала? — попита Янти, докато ѝ закопчаваха копчетата на гърба.

— Херцог Кир не я е повикал — отвърна една от прислужниците.

— Не я е повикал? — повтори Янти. — Защо?

— Бил обезпокоен, че пътуването ще я измори.

Янти престана с въпросите и ги остави да довършат нагласяването на тоалета.

И така, малко преди десет момичетата я отведоха долу в тронната зала, за да чака краля.

Залата вече бе пълна. Разговорите стихнаха, щом Янти се появи и бе отведена при една пейка в задната част на подиума, зад златния трон, принадлежал доскоро на император Хю. Една от прислужниците остана с нея, а другите две си тръгнаха. Янти зарея поглед из множеството. Членовете на Градския Комитет на представителите от Лосото се бяха подредили непосредствено до подиума, всичките облечени с официални черно-червени туники. Зад тях имаше група от поне трийсет пиратски капитани с крещящи одежди, превити под тежестта на златни вериги и накити и затъкнали в широките си кожени колани саби и кинжали. До тях пък бяха лейтенантите от милицията, събрана да поддържа реда в Лосото, както и морските капитани Расеме Атентро и Еразъм Хоулиш. Още по-нататък се бяха скупчили оцелелите от „Илена Грей“ — почти хиляда унмери. Те стояха със сериозни и мълчаливи лица, като че ли очите им виждаха както в тягостното им минало, така и в непосредственото бъдеще. Дъното на залата бе предоставено на немалък брой анейци. Това бяха най-влиятелните и заможни хора на полуострова, тези, които императорът бе защитил от унмерите. Сега те се намираха зад жива стена от същите тези унмери.

Вратата се отвори и се появи мистър Грийвс, с излъскани до блясък обувки, токовете му тропаха отчетливо. Носеше черен дървен жезъл. Когато стигна предната част на подиума, спря, чукна три пъти с жезъла по пода и извика: