Изкуството на лова

Той я погледна неразбиращо.

— Наистина ли мислите, че Аргусто Конквилас се нуждае от кораб?

Аканто пристъпи смутено от крак на крак.

— Винаги съм смятал легендите за него малко пресилени.

— Когато става дума точно за него, нищо не може да е пресилено. Говорим за убиеца на Дюна — дъщерята на Фиорел, за господаря, накарал драконите да се обърнат срещу неговите сънародници.

— И твърдите, че е приятел на Хаурстаф?

Браяна кимна. Но истината бе, че не знаеше със сигурност. Цели триста години Конквилас бе воювал за Ария, една от водачките на Хаурстаф. Беше изменил на народа си, подтикван от любовта си към нея, а не заради почетното ѝ място в Гилдията. И въпреки това не би искал да види наследника на Марквета на трона в Лосото. Един унмерски крал би се постарал да накаже Конквилас заради престъпленията, извършени срещу неговия род.

Досега три пъти се бе срещала с господаря на драконите — два пъти, когато бе млада, третия — преди три години. Беше дошъл в Ел да иска от нея да бъде освободен един дракон, попаднал в мрежите на ловците. Да иска, не да преговаря. Тя предполагаше, че е някой негов любимец. Купи дракона от ловците и го освободи, за да избегне усложненията. Спомняше си колко хладно се държа Конквилас.

„Сребърен пламък“ приближи брега, където водите на Кралско море се плискаха върху камъните, по които имаше останки на едри и дребни животни и птици. Някои от по-едрите екземпляри достигаха шейсет стъпки дължина от челюстта до опашката, а ребрата им наподобяваха белосана ограда. И навсякъде се виждаха човешки останки — крайници, тазове, ръце, крака и ухилени черепи на Удавници — любимата плячка на драконите. Браяна усети, че някой я гледа, и вдигна глава към пещерите, но не забеляза никакви признаци на живот в тъмните кухини.

Когато морякът на носа извика, че под кила има два фатома, хората на Аканто наредиха на гребците да вдигнат греблата и хвърлиха котва. Неколцина моряци спуснаха лодка в кървавочервените води. Вятърът развяваше наметалата на Браяна и Аканто. Те се загърнаха по-плътно и си сложиха очила, преди да се спуснат по въжената стълба.

Моторът на лодката се закашля и изрева, изпусна облаци задушлив дим и малката моторница се понесе над рубинените води. Вятърът хвърляше срещу тях отровни пръски.

Браяна сбърчи нос и попита:

— С какво сте заредили мотора? С китова мас или с драконова отрова?

Аканто я погледна изплашено.

— О, божичко…

— Спокойно — засмя се тя. — Просто се пошегувах. Съмнявам се, че онези горе ще усетят разликата.

— Сигурна ли сте?

— Не съвсем.

— Дано боговете да са ни на помощ.

Яркото слънце придаваше на всичко наоколо неестествена рязкост, но въпреки лъчите му бе неприятно студено. Отново я споходи усещането, че я наблюдават.

На няколко метра от брега Аканто угаси мотора и килът застърга по камъните. Когато слязоха, се озоваха сред скелети на гиганти, извисяващи се над тях като ледени скулптури.

— Странно — каза Аканто. — Много странно. Усещате ли го?

— Кое?

— Нещо витае във въздуха. Или в слънчевата светлина.

— Вярно, че има някакъв неприятен мирис — съгласи се Браяна. — Но мисля, че е същият, който усетих, когато се качих на кораба ти.

Ала наистина имаше нещо във въздуха и вероятно в скалите и костите — някаква невидима сила, която обгръщаше целия остров. Като че ли всичко тук бе под постоянния натиск на тази сила. Браяна си помисли, че тук, сред драконите на Кралско море, може би долавя остатъци от могъщото ентропично магьосничество. За да създадат тези същества, унмерите бяха разкъсали и реконструирали природата, бяха запратили в забвение умовете на своите врагове само за да ги превъплътят наново в тези зловещи форми. Дали не усещаше сега терзанията, които са изпитвали? Далечното ехо на някогашните им нечовешки гласове? Защото колкото и да бяха красиви драконите, от тях винаги лъхаше на страдание и болест. Рядко се случваше да срещнеш дракон, който да не е умопобъркан — по един или друг начин. Като всички останали унмерски творения, те бяха продукт на несъвършени умове, търсещи съвършенството.

Зачуди се дали това не е причината Конквилас да ги обича толкова силно.

Издълбани в скалата стъпала водеха към пещерите горе. Браяна чуваше там свиренето на вятъра — тъжен, потискащ, лишен от надежда звук.

След няколкостотин стъпала спряха да си починат на тясна площадка.

Браяна повдигна очилата и погледна към морето. Недалеч на юг виждаше издължена тъмна сянка да се носи над вълните — доста едър екземпляр. Той завъртя глава, после плавно зави и се понесе към острова, като поклащаше лениво криле.

Аканто отново зацъка с език.

— Това чудовище е достатъчно голямо за да е самата Груинлаг.