Изкуството на лова

В залата избухнаха възторжени овации. Грейнджър искаше да изтича при нея, да я разтърси за раменете и да извика: „Обезумя ли?“ Да го погледне, за да види този въпрос в очите му. Но тя продължаваше да стои до принца и да се опитва да избегне погледите на всички в залата. Изглеждаше като малко виновно дете.

На Грейнджър му призля. Понечи да се изправи.

Може би заради виното, топлината, или от умора, ала краката му отказаха да се подчинят преди да е изминал и две крачки. Олюля се, протегнал ръце към Янти, и тя се дръпна инстинктивно.

В този момент го улови нечия силна десница. Грейнджър видя пред себе си лицето на принца.

— Пазете силите си, сър — каза Марквета. — Няма и ден откакто свалихте бронята.

— Нищо ми няма — изръмжа Грейнджър и се опита да се освободи.

Но Марквета продължаваше да го стиска.

— Боя се, че ви преуморихме. Трябва да полежите, да си починете, да свикнете със сегашното си състояние. — Улови Грейнджър за лакътя и го поведе през подиума, като прогони с жест слугите, които дотичаха да му помогнат. Грейнджър забеляза сред мъглата на собствената си слабост и негодувание лицето на херцог Кир. Старецът го наблюдаваше внимателно, вероятно следеше реакцията му.

— Какво искате от нея? — почти извика Грейнджър.

— Искам наследник, полковник Грейнджър. Можете ли да си представите унмерско дете с нейните сили?

— Значи я използвате?

— Тя е щастлива, полковник. Защо и вие да не се радвате заради нея?

— Защото знам какви измамници сте! Не ви е грижа за нея! Вие сте лъжци — всичките.

Марквета се намръщи. Стисна Грейнджър за ръката и сякаш го прониза там с жило. Когато го пусна, Грейнджър усети, че му тече кръв.

— Извинете — каза Марквета, загледан в раната, която бе причинил. — Разместих част от кожата. Липса на концентрация, съжалявам. Понякога забравям колко сте податливи на декреация вие хората.

Грейнджър се наведе към младия мъж и изръмжа в ухото му:

— Ако направиш нещо лошо на дъщеря ми, ще те убия!

Марквета се разсмя.

— Така ли смятате? Полковник Грейнджър, мисля, че умът ви е пострадал от онзи паразитиращ меч. С всеки час той увеличава властта си над вас. Не изпитвате ли непреодолимо желание да отидете и да си го вземете? Да почувствате тежестта му в ръката си? Смятате ли обаче, че това желание е ваше собствено? След седмица или месец вие ще сте само призрак, принуден да изпълнява всяка прищявка на меча. И с нищо не може да ви се помогне.

— Ще го унищожа.

— Мечът няма да ви позволи.

— Тогава ще унищожа себе си.

— Вие май не разбирате. — Младият принц го погледна в очите. — Вижте се. Мечът вече ви държи във властта си. Не можете да избягате от неизбежното. Този меч вече не ви принадлежи. Вече вие му принадлежите.

Грейнджър не отговори. Знаеше, че принцът казва истината. Не би искал да унищожи енергобронята, нито пъкления меч, който заплашваше да го погълне. Дори в този момент всяка негова фибра жадуваше оръжието да е при него. Беше готов да му се подчини изцяло.

— Може би бихте могли да се преборите с него — каза Марквета, — ако не бяхте спали толкова дълго.

Грейнджър изсумтя, после попита:

— Нарочно ли ме държахте заспал?

— Но ви събудих като подарък за Янти — отвърна Марквета. — Тя седмици наред седеше до леглото ви. Искаше да научите за нашия брак. Отчаяно искаше да се… — той се усмихна — да се гордеете с нея. — Изгледа Грейнджър с присвити очи. — Можете ли да направите поне това за нея, преди да умрете?

4. Драконовият остров

Браяна Маркс гледаше четирите дракона, носещи се ниско над морето откъм пристанището. И четирите бяха с дебели кожени брони. Широките им тюркоазени криле проблясваха на слънцето. „Проклет да е Маскелин за неговия егоизъм — помисли си. — Този човек мисли повече за кожата си, отколкото за своите сънародници.“ Последната ѝ надежда сега бе това странно и несигурно място.

Наетият от нея капитан — мършав брадат валсиндърец, казваше се Аканто — за кой ли път кършеше ръце и цъкаше с език. Издаваше тези звуци от мига, когато на хоризонта се показа Драконовият остров.

— Флагът се вижда отдалече, капитане — припомни му тя.

— И въпреки това те летят прекалено близо — отвърна Аканто.

— Просто подлагат на изпитание издръжливостта ви — каза тя. — Няма да нападнат хаурстафски кораб.

Той кимна овчедушно и отново закърши ръце.

— Както кажете. — Но не изглеждаше убеден.

Греблата от двете страни на кораба се потапяха и повдигаха ритмично. Старото корито, носещо гръмкото название „Сребърен пламък“, заобиколи черните скали, щръкнали от недрата на Кралско море — Море Регис — и се отправи към ниския бряг, зад който се издигаха гигантски скали. Хаурстафският флаг, поставен там по нареждане на Браяна, бе увиснал в безветрието. Тя вече различаваше гнездата високо сред скалите и огромните цепнатини, водещи към лабиринта от пещери и примитивни каменни убежища, използвани от драконите. Вълните се блъскаха и клокочеха в основите на скалите, покрити с кости и останки от морски обитатели — китове, акули и всякакви други представители на морската фауна.

— Ако Конквилас е тук — попита Аканто, — къде е корабът му?

— Наистина?