Изкуството на лова

Единствено очите му издаваха истинската му възраст — в тях имаше нещо почти дивашко — намек за свирепа и неумолима интелигентност, за хладно безразличие, което ѝ се стори прекрачващо отвъд границите на човешкото. Конквилас не делеше хората на приятели и съюзници, нито на любими или врагове. Когато те погледнеше, то беше за да прецени какво може да спечели от смъртта ти. Браяна извърна глава, неспособна да издържа погледа му.

Конквилас очевидно не беше сам, защото отвътре продължаваха да се чуват звуците на лютнята. Не знаеше кой може да му гостува, макар че едно внимателно телепатично сондиране определи, че със сигурност не е Хаурстаф. Изпълнението обаче бе забележително и говореше за майстор на инструмента. А когато Конквилас се приближи, тя чу втори звук… тихото потракване на вакуумните стрели в черния стъклен колчан на рамото му. Тези магьоснически стрели непрестанно поглъщаха по малко от пространството наоколо. Тя усети как настръхва от внезапния полъх, притеглена към стрелите от вакуума, който създаваха.

Конквилас постави стъклен похлупак върху колчана и го завъртя. Вътре блесна светлина, чу се едно ууумф и полъхът утихна и остави Браяна с неприятно пулсиране в зъбите и звънтене в ушите. Тя чу как Аканто сумти изплашено. Имаше нещо в този колчан, нещо в стрелите, което подтикваше човек да бяга. Като настроението, владеещо този остров, но по-силно. Както много други странни унмерски изобретения, островът бе заобиколен от неестествена, чужда аура.

— Защо ме безпокоиш? — попита навъсено Конквилас.

— Прощавай — отвърна тя. — Не знаех, че имаш гости.

Унмерският лорд я погледа мълчаливо няколко секунди, после каза:

— Новините за елското клане скоро ще стигнат до Лосото. Имаш ли представа каква ще е реакцията на императора?

Тя повдигна учудено вежди.

— Ти знаеш?

— Драконите разнасят вести по-бързо от корабите.

— Не знаех, че в Ел има дракони.

Конквилас присви устни.

— Ти не знаеше.

Последва неловко мълчание.

— Император Хю все още не е направил изявление — каза Браяна. — Във всеки случай открито.

— И какви са последните новини от Ел?

Тя се поколеба, погледна Аканто и продължи:

— Може ли да разговаряме насаме? — В края на краищата това бе главната причина да доведе капитана — да го използва като извинение, за да остане на четири очи с Конквилас. Не искаше думите ѝ да станат достояние на цял куп дракони.

Конквилас посочи люка, който водеше към долната палуба, тръгна натам и тя го последва.

— Аз да чакам тука, а? — попита Аканто зад тях.

— Ако искаш — отвърна тя.

— А… нали няма опасност?

Браяна се обърна към Конквилас и каза:

— Трябва ми заради кораба.

Конквилас кимна и отвърна:

— Тогава нищо няма да му се случи.

— Тогава? — повтори Аканто. — А иначе какво? В смисъл сега?

Конквилас не му отговори. Вдигна люка и поведе Браяна надолу по стълбите и по тесен коридор. В дъното отвори друга врата и я покани в разкошно обзаведена каюта.

Стените бяха облицовани с тропическо дърво и украсени с изделия от метал и кост. През илюминаторите проникваше светлина и хвърляше ярки петна върху застлания с килим под и по бронзовите крака на масата и лампата в ъгъла. Таванът бе нисък, подпорите му бяха издялани във формата на китов скелет и от него висяха перлени фенери в източен стил, какъвто Браяна не бе виждала досега. Мебелите бяха изящни — кресла с възглавници и масички, върху които имаше купчинки книги и свитъци. В ъгъла имаше арфа с подложка от светло лакирано дърво. На стола до нея беше лютнята, която Браяна бе чула преди малко, но свирачът бе изчезнал. Тя чак сега осъзна, че музиката бе спряла преди малко.

— Надявам се, че не се натрапвам?

Конквилас махна небрежно с ръка, после наля две чаши гъст зелен ликьор. Браяна взе чашата, но не отпи. Унмерските напитки често съдържаха наркотици и можеха да въздействат на човешкия мозък по странни и непредвидими начини. Конквилас се настани на една тапицирана със златно кушетка, отпи и погледна Браяна с хладните си виолетови очи.

— Колко време мина, Аргусто? Три години?

Той разклати чашата и я помириса. После отпи пак.

— Браяна, как можахте да позволите да се случи това?

Лицето ѝ пламна.

— Никой не можа да го предвиди.

— Трябваше да я пазите. Нали я изследвахте?

Браяна едва не зяпна от почуда. Колко знаеше той?

— Мислехме, че…

— Нищо не сте мислили — прекъсна я с ръмжене Конквилас. — Вие сте небрежни, арогантни и суетни. Затова я подценихте. — Продължаваше да я гледа с пронизващите си очи. — Тя в теб ли е сега? Усещаш ли присъствието ѝ?

— Може и да е — отвърна Браяна. — Не зная.

— В такъв случай най-добре да предположим, че подслушва разговора.

Браяна кимна.

— Каквото беше и намерението ти.

— Аргусто…

— Казвай каквото си дошла да кажеш.

Браяна се поколеба. Беше поела по опасна пътека. Възможността Янти да ги шпионира вече я бе подтикнала веднъж да излъже Конквилас. Сега караше унмерския лорд да избере страна и вероятно да обяви публично враговете си.