Изкуството на лова

Грейнджър кимна и погледна към Янти, но тя разговаряше с Марквета. Не чуваше за какво си говорят.

Херцогинята продължи да се тъпче.

— Последният път, когато сме излизали сред обществото, трябва да е бил… божичко, сигурно преди триста години!

Грейнджър я погледна. Понякога забравяше колко дълго живеят унмерите. Притежаваха естествено дълголетие, но с него можеха да доживеят докъм двеста. Затова се поддържаха с магьоснически методи и различни хитроумни уреди, които носеха върху себе си или бяха имплантирали в телата си. Тъй като херцогинята бе преживяла близо триста години затворена от хаурстафите, най-вероятно принадлежеше към втората група — макар че бе известно, че хаурстафските хирурзи изрязват от телата на унмерите устройствата за удължаване на живота. Грейнджър се зачуди дали нейното е скрито в тялото ѝ. Е, имаше предостатъчно място, където да го имплантират.

Отново погледна към Янти, но и този път не успя да улови погледа ѝ. Изглежда, го избягваше нарочно.

— Пиша книга — каза херцогинята.

— Наистина?

— Искате ли да ви разкажа за нея?

— Не.

Тя спря да яде и го изгледа стреснато. Отвори и затвори уста, после каза:

— Вие сте много груб човек. Трябва да ви предупредя, полковник, че мъжът ми е под покровителството на много важна особа.

— Не съм полковник.

Херцогинята изсумтя.

— Не отричайте, полковник. Радвам се, че дъщеря ви не прилича на вас.

Грейнджър повдигна рамене. Той също се радваше.

В този момент се появи цяла армия от прислужници, натоварени с подноси с храна. Лицето на херцогинята блесна от радост и тя напълно забрави враждебността си. Плесна с ръце и почна да опитва от всичко, което ѝ предлагаха. Върху роклята ѝ се появиха големи петна, които скоро се превърнаха в пътечки. Грейнджър позволи на един от прислужниците да сложи в чинията му парче месо и сушена ябълка. Побутваше ги унило с вилицата. Забеляза, че принц Марквета избира ястия за Янти, която се усмихваше и кимаше всеки път, ала за него не бе тайна, че е неспокойна. Хапваше едва-едва от предложеното.

Херцогинята се оригна. Вече беше пияна.

— Още вино — провикна се тя пискливо и махна на прислужниците. — И донесете още един поднос с пилешки дробчета. — Сега вече и другите гости бяха забелязали поведението ѝ. Някои се навеждаха и я обсъждаха полугласно. Херцогинята, изглежда, не им обръщаше внимание.

— Всичко наред ли е, херцогиньо? — попита Марквета.

— Много е вкусно, ваше височество — отвърна тя. — Всичко е направо чудесно.

— Не съм виждал полковника толкова вглъбен — добави той.

— О, той не е полковник — каза херцогинята и се обърна към Грейнджър. — Нали така, драги? Обикновен човечец, озовал се не там, където му е мястото.

Грейнджър не отговори.

— Тъкмо му разказвах за нашия покровител Фиорел.

Марквета се намръщи и каза с тих предупреждаващ глас:

— Сигурен съм, че уважаемият господин Грейнджър не се интересува от подобни неща.

Грейнджър наостри слух.

Херцогинята обаче, изглежда, не долови намека. Лапна огромна подсладена мръвка и се обърна към Грейнджър.

— Предполагам, че сте чували за Фиорел? Формоменителя? Богът на Котела и Наковалнята? Как го наричаха хората от вашата раса? Баща на сътворението? Приятно е, когато фигура от такъв мащаб реши да ти е покровител.

Грейнджър я изгледа навъсено.

— Имате предвид Фиорел Натрапника.

Тя поклати невярващо глава.

— Как смеете… какво неуважение! Как смеете дори да произнасяте името му! Ще съжалявате за думите си, полковник. Ако Фиорел научи затова, ще… ще ви…

— Казах ти, не съм полковник.

— Говорите ми на „ти“? — Тя го зяпна с пълна уста, после извърна зачервеното си лице към принца и херцога.

— Махнете го, махнете го от мен — извика и го посочи с пръст. — Няма да остана до този ужасен човек и секунда повече!

Кир се надигна.

— Анейси, моля те…

— Свалете го долу при простаците, където му е мястото.

В залата се бе възцарила тишина и всички чуха думите ѝ.

— Анейси! — извика Кир. — Тези хора са наши гости.

Херцогинята го изгледа с бляскав поглед, вирна брадичка, стана, вдигна полите си и тръгна покрай масата, без да каже нищо повече. Слезе забързано по стълбите и мина през огромното помещение, следвана от погледите на присъстващите.

Един слуга ѝ отвори вратата и тя излезе.

Грейнджър обърна глава и видя, че Янти го гледа с поглед, изпълнен с ненавист. Въздъхна и потърка уморено очи.

Празненството продължи още дълги часове. Прислужниците сновяха между масите с плата, отрупани с пушена шунка, купи с горски плодове и чинии с фазани, печени с билки и полети с пикантни сосове. Цялото това изобилие само го дразнеше, но той седеше, заслушан в разговорите и смеховете, и се стараеше да прикрие отегчението и неудобството си. Утре щяха да потеглят за Порт Ел. Беше чул достатъчно от разговора между Марквета и херцога и знаеше, че възнамеряват да използват хаурстафски наемници, за да пратят писмо до империята. Ако беше истина, Янти би могла да убеди принца да ги качи на кораб за Ивънсроум. Най-сетне щяха да се махнат от това проклето място.