Изкуството на лова

Някой зазвъня със звънче и разговорите постепенно утихнаха. Глашатаят със сребристия кафтан се появи отново и се провикна:

— Негова светлост херцог Кир от Вейл!

Кир се изправи, разви навит на руло пергамент, погледна го и се покашля. После заговори:

— Уважаеми гости. Събрахме се тук не само да отпразнуваме нашата свобода и обединението ни, но и да почетем предстоящата коронация на негово височество принц Паулус Марквета, син на крал Йонас Трети от Галеа, известен като Йонас Призователя, Йонас Храбрия и Милостивия, Скитника из безкрайните равнини, и на кралица Грейс Констанс Лаверн от Алдегард, нека вечно почиват в мир.

Спря и вдигна глава.

Глашатаят разбра, че отново е дошъл неговият ред, и се провикна:

— Нека почиват в мир.

Херцогът отново насочи вниманието си към свитъка.

— Коронацията ще се състои в последния ден на есента, в месеца на Рет или Хю Суарин спорен анейския календар, през настоящата 1441 година.

На Грейнджър му се видя странно един унмерски благородник — при това от кралски произход — да използва имперския календар. Но пък вероятно никой от присъстващите не познаваше унмерското летоброене. Техният календар не се използваше от векове.

Херцогът нави свитъка, обърна се и протегна ръка към принца:

— Принц Паулус Марквета.

Младият мъж се надигна. Известно време оглежда гостите със сияещ поглед и закачлива усмивка.

— Скъпи гости — поде накрая. — Да забравим за момент коронацията и да кажем, че днес е повратен момент в историята. Тук сме се събрали не само за да празнуваме моето царстване, а по-скоро началото на два много важни съюза. — Млъкна, за да позволи смълчаната зала да осъзнае думите му. — Първият от тях е връзката между нашите два народа — продължи принцът. — Дълги години ние с вас живяхме под властта на Гилдията, която забогатя чрез шантажи, потисничество и разпространение на лъжи. — Наблегна на последната дума. — Всички ние по един или друг начин пострадахме от хаурстафите. Мнозина бяха затворени и измъчвани в резултат на политическите им машинации. — Огледа присъстващите. — Но най-вече заради тяхната алчност. Алчност, заради която морското равнище наближава критични граници. — Той разпери ръце, сякаш се обръщаше към събралите се с молба. — Сега, когато режимът на хаурстафите падна и те вече не са заплаха за народите, ни чака доста работа. Трябва да спрем покачващото се море преди да стане твърде късно.

— Всеки от нас тук, в тази зала, мечтае за бъдеще, в което нашите два народа ще съществуват във взаимно уважение — завърши принцът. — Заедно ние ще просперираме… тук, в Ел, и по всички останали земи.

Грейнджър се смая, когато чу одобрителни възгласи и дори аплодисменти.

Мир и взаимно уважение? Не разбираха ли, че всичко, което казва Марквета, е чиста проба лъжа? Толкова бързо ли бяха забравили историята? Не хаурстафите, а унмерите бяха отровили моретата. Или вдигаха тази шумотевица, за да прикрият собствения си страх? Спомни си какво му бе казал Хериан в Пертиканската предавателна станция:

„Саламурата никога няма да спре да приижда. И след сто и след милион години, дори когато атмосферата се разреди и изчезне, а тази нещастна планета привлече към себе си луната и небето. Тя ще изпълни вакуума между звездите далеч след като моята раса напусне този свят, а твоята загине. Това не е оръжие, а катализатор — бульонът, от който ще възникне новият космос.“

Унмерите бяха сключили сделка със старите богове — същества, които те наричаха ентропати и които обитаваха угасващата жарава на друг космос. В отчаянието си те бяха помогнали на тези богове да отворят врата между техния свят и този. Саламурата, изтичаща през тази врата, по някаква причина бе ценна за онези богове. Може би я използваха като източник за своята мощ, или за да подготвят идването си. Грейнджър не знаеше. Не им трябваше, за да дишат. Ентропатът, когото бе видял в предавателната станция в Пертика, дишаше въздух. Въпреки това тези същества я ценяха повече от всичко друго. И когато прехвърлеха достатъчно от нея, щяха да я последват, изоставяйки собствената си вселена, за да се настанят в тази.

За да се спасят от геноцида, унмерите бяха пожертвали всичко — и този свят, и тази вселена.

Аплодисментите утихнаха и младият принц отново заговори:

— Но ние сме тук също така и за да отпразнуваме още един съюз — каза той, обърна се и улови ръката на Янти. Тя се изправи и застана до него с пламнало лице.

Нещо в погледа ѝ, в лицето, накара Грейнджър да се напрегне. Откри, че наблюдава случващото се като през мътна пелена от тревога. Изправен на ръба на пропаст, с бушуваща зад гърба му буря и без да е сигурен, че ще успее да запази равновесие още дълго.

Принцът се усмихна.

— Позволете да ви представя Янти Бакър от Ивънсроум, моята годеница и бъдеща кралица на унмерите.