Изкуството на лова

Грейнджър забърза по коридора. Усещаше предателска слабост в крайниците си и болка в гърдите. Не го беше грижа за турнира — имаше по-неотложни проблеми. Поне засега Янти бе в безопасност тук. Принц Марквета очевидно презираше дъщеря му и същевременно се нуждаеше от нея — достатъчно, за да я лъже, достатъчно, за да се ожени за нея, достатъчно, за да ѝ се извини — което бе нечувано. Бедното момиче бе твърде заслепено от него, за да прозре истината. Виж, безопасността на самия Грейнджър бе много по-несигурна. Новите му унмерски приятели веднъж вече се бяха опитали да го убият. След като сриакалът не бе успял да си свърши работата, несъмнено щяха да изпробват друг начин, ако останеше тук. Достатъчно бе да му подхвърлят отрова или да го промушат в корема, докато спи. Очевидно не възнамеряваха да чакат, докато мечът го завладее напълно. Дори толкова слаб, колкото бе сега — Грейнджър не се съмняваше, че ако остане още известно време под властта на меча, ще бъде погубен, — те нямаха намерение да го оставят да си тръгне. Последната мисъл му вдъхна надежда, че все още има някакъв начин да се измъкне от това положение. Мечът не го бе покорил напълно. Все още можеше да се съпротивлява на желанията му. Но колко дълго? Трябваше да има някакъв начин да се спре този процес. Нуждаеше се от специалист по унмерски находки. Трябваше на всяка цена да открие Етан Маскелин.

И то бързо.

Стигна до оръжейната и отвори вратата.

Каменна стена с метална решетка отгоре разделяше помещението на две. В нея имаше врата, заключена, само с малък отвор, през който да се предават оръжията. Пазачът зад вратата вдигна глава от книгата, която четеше, после я затвори и се изправи. Беше от бившите хаурстафски стражници — местен жител, ако се съдеше по вида му — и вероятно бе назначен на този пост още преди унмерите да избягат от затвора. Погледът му се плъзна по обгореното от саламура лице на Грейнджър.

— Полковник Грейнджър — каза той и смръщи вежди. — Добре ли сте, сър?

— Дойдох да си взема нещата.

Пазачът го погледна сконфузено.

— Не ми е разрешено да ги вадя от оръжейната.

— Те ми принадлежат.

— Зная, сър. Но не мога да ви ги дам без разрешение от принца или от чичо му. — Повдигна извинително рамене. — Заповеди.

Грейнджър изсумтя от досада.

— Ами ако ти платя? Колко искаш?

— Вижте — отвърна стражникът. — Ще ви направя услуга и ще се престоря, че не съм ви чул.

Грейнджър кимна. Нямаше друг начин да си вземе нещата освен със сила, а това би породило сериозни проблеми. Можеше само да се моли, да заеме или да открадне нещо от Порт Ел.

— Извинявай за безпокойството…

Думите замряха в гърлото му.

На десетина крачки зад пазача, от другата страна на преградата, стоеше тъмна фигура с обезумели очи. Грейнджър я позна веднага — беше едно от копията. Носеше неговата енергоброня и фазиращия щит, в десницата си бе стиснало унмерския меч.

Копието вдигна меча и се втурна към пазача.

— Не! — извика Грейнджър. — Недей!

Ала копието не спря. Пазачът понечи да се извърне, но успя само да зърне разкривеното в пъклена гримаса лице и ококорените очи. Копието стовари меча и той разцепи черепа на пазача и продължи надолу, докато не стигна сърцето. Двойникът на Грейнджър завъртя острието за по-сигурно.

От гърлото на стражника се изтръгна предсмъртен вик и той рухна.

Грейнджър стоеше неподвижно, с разтуптяно сърце, дишаше тежко. Копието го гледаше. Нямаше нищо в очите му — освен безумна пустота.

После фантомът приклекна, докосна с пръсти пролятата кръв и ги допря до устните си. Изправи се, доближи преградата и сложи меча в отвора.

После изчезна.

Грейнджър усети, че му прилошава. Виеше му се свят. Светлината сякаш се промени, накъса се, като че ли въздухът около него сега бе друг.

Погледна ужасено меча. Той със сигурност очакваше да го вземе.

Но дали той го бе призовал? Дали Грейнджър все още изпълняваше волята му? Щяха ли да го послушат копията? Или щяха да слушат меча? Дали той, Томас Грейнджър, беше виновен за смъртта на пазача?

Посегна към меча и спря. Оръжието искаше да го вдигне — усещаше го със сърцето си, — но Грейнджър се съпротивляваше. Ръката му трепереше на сантиметри от дръжката.

— По мое желание — рече той. — Чу ме.

Искаше да го вдигне. Всяка частица от него жадуваше за меча. Изпъшка мъчително и извика:

— Когато аз пожелая!

След това дръпна меча и строши с един удар катинара. Прекрачи трупа в локвата кръв и отиде да вземе бронята и щита. Усещаше как в сенките около него се прокрадват още осем фигури.