Изкуството на лова

Не прекара и петнайсет минути в каютата, когато отвън се разнесе толкова силен рев, че алкохолът в чашата му потрепери и едва не се разля. Сигурно беше някой кит. Двигателите на „Фенер“ забавиха ход. Маскелин взе чашата и се качи в кормилната рубка. Беше спокойна нощ и всички освен кормчията се бяха събрали на палубата. Бяха се скупчили откъм десния борд, с вдигнати над главите фенери. Корабът продължаваше да следва курса, с една четвърт от досегашната си мощност. Маскелин навлече наметало от китова кожа, отвори вратата на рубката и се спусна на палубата, за да се присъедини към екипажа.

Китът вероятно бе изплувал близо до десния борд, защото като наближи парапета, Маскелин го чу да издишва във въздуха. Въпреки че по повърхността на океана се посипаха пръски той все още не можеше да различи нищо в мрака. Разнесе се нов рев — звук толкова силен, че би могъл спокойно да е зовът на някое божество, и сега вече Маскелин долови в него страх и болка. Китът вероятно бе пострадал от нещо.

— Ето там!

Един от мъжете посочи към тъмния океан.

Отначало Маскелин не виждаше нищо. Но после зърна огромна продълговата сянка, която се придвижваше на около двеста метра от тях и приличаше на преобърнат корпус на кораб. Имаше нещо усукано около него, като гигантско въже, може би водорасли.

Маскелин изведнъж осъзна какво вижда и се обърна към Мелор.

— Нареди на кормчията да смени курса. Машини пълен напред.

Мелор го погледна озадачено, после лицето му се озари от просветление.

— Пълен напред?

— Сега не е време да се крием. Вероятно вече ни е чул.

— Разбрано, капитане. — Мелор се обърна и хукна към кормчийската рубка.

Неколцина моряци се покатериха на парапета, за да виждат по-добре. Беше се възцарило мълчание.

Накрая един от тях каза:

— Това не е кит.

Тъкмо когато Маскелин се готвеше да се обърне към моряците някой прошепна полугласно:

— Самал…

Беше прав, разбира се. Силуетът, който плаваше бавно покрай десния им борд, не приличаше на кит. Беше заоблен и неравен. Сред огромната маса от тъмна плът Маскелин различи някакъв израстък, едър и разкривен, завършващ с подутина, която някога може би е била ръка. Над кожата се надигаха големи, пълни с газове мехури. Ревът, който бе взел за рев на кит, идваше от гласни струни, някога били човешки.

— Трябва да се отдалечим бързо — каза той. — Мелор ще раздаде оръжия. Искам всички да заемат местата си на стрелковите позиции. Разпределете се по двойки и следете зорко съседите си.

Мелор раздаде пушките и мъжете се разпръснаха бързо и мълчаливо, отправиха се по двойки към стрелковите кули. Лицата им бяха помрачнели.

Моряци се натъкваха на ерокински самали още откакто унмерите бяха напълнили моретата с отровната саламура. Мнозина ги смятаха за безвредни същества, нещо като дълбоководни червеи или полипи, мутирали под въздействие на токсините. Самалите притежаваха забележителна чувствителност. Беше почти невъзможно да се измъкнат незабелязано от това създание.

Маскелин се върна в рубката. Кръстосваше обезпокоено малкото помещение и час по час сверяваше курса и налягането в машините. Самалите бяха паразитни същества. Това тук най-вероятно бе докопало някой Удавник и постепенно бе променило организма му така, че да задоволява собствените му нужди. Раздутото тяло вършеше функцията на сал и примитивно платно, позволяващо на паразита да се носи по вятъра. Органите на жертвата вероятно бяха адаптирани да преработват саламура и токсични морски животинки и да ги използват като храна. По-едрите самали често поглъщаха до няколко жертви и създаваха цели острови от разнообразен биологичен материал. Чрез промяна на кръвния поток в тялото се образуваха зони на разложение и в тях се зараждаха семена, които сетне да бъдат разнасяни от вятъра. Растенията намираха благодатна почва сред разлагащата се тъкан. Подобни острови нерядко приличаха на естествени земни маси, ала под повърхността се спотайваха пипала, готови да сграбчат прелитащи птици и дори хора. Самалите можеха да държат жертвите си живи стотици години.

Отекна изстрел.

На кърмата настъпи суматоха. Един от моряците бе застрелял другаря си и отстъпваше бавно, с оръжие, насочено към падналото тяло. Маскелин виждаше, че по палубата се разлива кръв.

— Заразен ли е? — попита кормчията.

Мелор застана до него.

— Хората често губят контрол, когато наблизо има самал. Няма никаква…

Проехтя нов изстрел.

— Мелор, при мен! — извика Маскелин от вратичката на рубката.