Изкуството на лова

Първата му реакция, когато вдигна фенера, бе объркване. Стените и таванът бяха покрити с някаква органична материя — плътен килим от гъби или корени на огромно растение. Тук-там вече се виждаше прераздута плът, виолетови възли от пипала и снопове космати израстъци. Кой знае защо, гледката му заприлича на археологически разкопки, в каквито бе участвал край Лосото — размекната глина, стърчащи кости, корени. Миг по-късно осъзна каква част от пространството е заела тази непозната материя. С изключение на мястото пред краката им изпълваше цялата кошара. Вероятно достигаше шейсет стъпки на дълбочина и четирийсет на широчина. А миризмата…

Един от мъжете започна да повръща. Другите закриха устите си с ръце. Вонеше на саламура, на развалени миди и на още нещо, като животинска кръв или плът. А може би на тежки животински секрети.

Мелор кашляше мъчително.

— Какво е това?

— Коза или прасе — отвърна някой. — Трудно е да се каже.

— Може да са повече от едно — каза Маскелин. — Само че тук пушките ни са безполезни. Вече е твърде голямо.

Стената от плът продължаваше да нараства и да се приближава към тях. Сред общата маса Маскелин различаваше раздути от газ мехури, вени, кичури козина и дори нещо, което можеше да е рог. Предполагаше, че преобладаващата маса е от коза. На един лакът под тавана мярна око — огромно, изпъкнало, някъде към трийсетина сантиметра в диаметър, но жалостиво, като на изплашена козичка. Потрепери, отстъпи назад и си запуши носа.

— Да залостим вратата.

Затръшнаха вратата, запънаха я и Маскелин постави двама пазачи. После повика Мелор и останалите офицери в каюткомпанията.

— Хъм — поде той. — Нашият пътник без билет, изглежда, здравата се е вкопчил. Имате ли някаква представа как да се отървем от него?

Джоунс затропа с измазаните си с масло пръсти по масата.

— Сигурно се е промъкнал през някой от отдушниците — рече той. — За в бъдеще ще е добре да ги държим затворени.

— Ще се погрижим — обеща Маскелин. — Първата ни задача ще е да прекъснем връзката между нещастното животно долу и паразита, който сега влачим зад нас. Но все още остава открит въпросът как да се отървем от тази… материя в кошарата.

— А дали не става за ядене? — попита Джоунс.

Маскелин го погледна усмихнато.

Останалите замълчаха.

— Може да го изгорим — предложи Мелор.

Маскелин поклати глава.

— Ами сламата, която е погълнал? Веднага ще пламне. Има дори риск от експлозия. Ако не успеем да овладеем пожара… — Той сви рамене. — Никой не знае какво ще стане, когато пламъците влязат в допир с въздуха отвън.

— Какво пък, тогава ще запретнем ръкави и ще действаме като колачи. Влизаме вътре по двойки и го нарязваме.

Повечето от мъжете кимнаха.

— Страхувах се, че може да се стигне до това — рече Маскелин. — Тройна порция ром за доброволците.

С помощта на канджи и секири мъжете насякоха пипалата на самала. Бяха почти прозрачни и фини като паяжина. Моряците провериха и другите вентилационни шахти, но не откриха нищо подозрително. Веднага щом „Фенер“ бе освободен Маскелин долови разликата в тягата на машините — доказателство, че огромният паразит бе останал някъде зад тях. Сега, след като се справиха с по-голямата опасност, можеха да се заемат и с наследството на чудовището в кошарите. Маскелин събра за кратко доброволците, за да ги инструктира как да действат, и после се върна в каютата. Почти се зазоряваше, а той не бе мигнал цяла нощ.

Но когато заспа, му се присъниха чудовища. Събуди се след няколко часа, завладян от паника. Целият беше плувнал в пот и дишаше на пресекулки. Сърцето му думкаше неравномерно и мъчително.

Отпи от чашата до койката и вдиша дълбоко, с надежда сърцето му да се поуспокои. Моряците не биваше да го виждат в подобно състояние. Морето не бе място за страхливци.

5. Пътешествия

Драконът на Конквилас се носеше над огромен океан, гладък като стъкло и кървавочервен, и Янти — спотаила се в ума му — летеше с него. Вятърът шибаше очите и муцуната на летящото чудовище и издуваше крилете му. Дори съвсем леко отпускане на мускулите на раменете караше дракона да се стрелва надолу с главозамайваща скорост, преди да прелети в бръснещ полет над отровните вълни и отново да се издигне. Водната повърхност хвърляше ярки отблясъци. Солени пръски се сипеха върху лицето на дракона, полепваха по ноздрите му. Всеки път, когато набираше скорост, тя чуваше свистенето в ушите му.

Зрението на летящото чудовище бе много по-силно от човешкото и унмерското и Янти можеше да вижда надалече из Кралско море, чак до черните скални острови, издигащи се на хоризонта като щръкнали от локва кръв закривени нокти. Други змейове ловуваха там, гъвкавите им тела се извиваха във въздуха и се спускаха към водата.

— Някога Перегрело Сентевадро е бил планина — каза драконът. — Сега не толкова поетичните представители на твоя народ го наричат Драконов остров. — Чудовището се изсмя гърлено. — Тук ли си, малко момиче? Има моменти, в които ми се струва, че те усещам зад очите си.