Изкуството на лова

Янти знаеше, че драконът не може да улови присъствието ѝ. Той само предполагаше — в случая съвсем правилно, — че е тук без позволение, спотайвайки се в периферията на съзнанието му, докато той се приближава към своята родина.

— Разбира се, всичко това тук тогава бяха Сентевадроските низини — продължи драконът. — Част от стара Анеа. Под водата и сега има много долини, градове и изкопани от хората тунели. Има и много други чудеса там долу, като изсечените в скалите руини на старата маролианска столица. Останките от архаични костени кораби и чайни шхуни, както и една крепост от голям син кристал. Но не и Удавници. — Той погледна носещия се под ноктите му океан. Вълните бяха рубиненочервени. — От много години вече няма.

Известно време драконът се носи с вятъра, после каза:

— Ако наистина виждаш през очите ми, гледай сега. — Размърда рамене, събра криле и полетя надолу.

Морето се понесе насреща.

Драконът се заби в блестящата вода и се гмурна надолу. Около муцуната и ноктите му се образуваха гирлянди от мехури. Янти чуваше съвсем ясно туптенето на огромното му сърце. Саламурата около тях бе розова, пронизвана от ярки снопове светлина, която играеше върху морското дъно като разноцветно северно сияние. По-малко от десет фатома деляха повърхността от покритото с пясък дъно. Тя виждаше щръкнали скали и камънаци, скрити под седимент. На места се мяркаха скелети на отдавна умрели дръвчета. Все още можеха да се различат очертанията на нивите — най-вече по каменните огради между тях.

Драконът заплува покрай една сграда, чийто покрив бе паднал.

После от сумрака се появиха мачти, палуби и такелажи на кораби — на страшно много кораби. Бяха предимно унмерски, но имаше и няколко ивънсроумски траулера и драги, както и две лосотански яхти. Янти оглеждаше всичко това с почуда. Големите кораби бяха стари, много стари и покрити с кости и люспи от същества, които не познаваше. Не от дракони — твърде големи бяха за това. В отворите на бордовете им все още проблясваха дулата на оръдия, рояци сребристи рибки се стрелкаха из такелажа и се разпръсваха, щом драконът се приближеше. Чудовището се спусна към останките от два бойни кораба, чиито мачти бяха паднали една върху друга, а около зейналите в палубата дупки се въргаляха позеленели оръдия, въжета и сандъци. Някои от сандъците бяха разбити и върху морското дъно се бяха изсипали малки човешки черепи.

Драконът вдигна глава, размаха опашка и излетя над повърхността сред облак ярки пръски. Водата се сипеше наоколо като каскада от скъпоценни камъни. Пред тях вече се издигаха стръмните брегове на Драконов остров. Драконът размаха лениво криле — веднъж, два пъти, три пъти — и студеният вятър го издигна високо в небето.

— Унмерите са ни създали по образ и подобие на някогашните велики морски змейове — заговори той. — Отдавна измрели и забравени. Казват, че е било преди повече от седем хиляди години. Видя ли корабите долу? С броня от подсилени кости и люспи — те са от онези стари чудовища. През време на война се сражавахме с такива кораби. — Драконът се разсмя. — Те ги ловяха, ако не знаеш. Древните магьосници. Използваха змейски кости и кръв за своите ентропични ритуали. Разправят, че трупът на червей — на млад екземпляр — бил погребан в градините на двореца на Хю, макар че аз никога не съм го виждал. Ето, моето момиче, пристигнахме.

Носеха се към черна скална стена, в която се виждаха множество отвори и пещери. Бе надвиснала над обсипания с кости бряг като някаква зловеща козирка. Драконът разпери криле и кацна на една равна площадка от напукан черен камък. Дълбоко в най-голямата пещера Янти успя да различи стара шхуна, чийто борд бе изписан с непознати знаци. А тук, на площадката пред тях, се бе изправил висок блед мъж с виолетови очи и преметнат през рамото лък. Гледаше дракона със студен поглед.

— Момичето с теб ли е? — попита на лосотански.

Драконът се разсмя.

— Или е тук, или от много левги си говоря сам. Истината е, Аргусто, че не мога да усетя присъствието ѝ, също както не мога да усетя черния си дроб. Но като се има предвид характерът на разговора, който проведохме с нейния годеник, предполагам, че е тук.

Конквилас? Изглеждаше по-мършав, отколкото Янти си го бе представяла. Лицето му бе уморено, в очите му имаше нещо — цинизъм, примесен с хладно равнодушие, сякаш бе свикнал при всяка среща първо да прецени с кого си има работа и какви рискове може да произхождат от него. Странно, но това, кой знае защо, я накара да се сети за Грейнджър. Първото впечатление за повелителя на дракони бе, че е готов във всеки момент да посегне през рамо и да свали лъка, за да го използва.

Чудовището изпусна гръмко огромно количество въздух.

— Онова момченце принцът е намислило да завладее Лосото и да принуди Хю да освободи трона. А после, както повелява традицията, ще отвори наново Палатите на Анеа и ще проведе там турнир в чест на коронацията си. Покани те да се изправиш в двубой срещу него и Кир.

Конквилас гледаше дракона. Лицето му не трепваше.