Изкуството на лова

Пътеката извиваше на изток, следвайки подножието на хълма, над който се простираше Порт Ел — като огромен ъгловат корал. Къщурките бяха накацали около лъкатушещите по склоновете улички, скрити под завеса от прахоляк и задръстени от каруци. Над комините се виеше дим и се разсейваше лениво в синьото небе. Нивите стигаха досами градските очертания, по ливадите пасяха коне, овце и крави. По-нататък на слънцето грееха жълтеникавите глави на слънчогледите и бежовите овесени поля.

Грейнджър остави пристанищния град зад гърба си и продължи на изток по прашната пътека, която се катереше по брега. Вляво просторната равнина на Ел стигаше чак до далечните скрити от омара планини. За пръв път, откакто бе убил пазача, той се почувства по-добре. Свали ръкавицата и прокара длан по каменната стена, наслаждавайки се на топлината и на мекия мъх. Чуваше се жужене на насекоми. Миришеше на пушек и на прясно окосено сено.

Вървя още час. Теренът продължаваше да се издига и да се доближава до източния край на скалната равнина, на която бе построен градът. Тук пътеката сви в гората и продължи да лъкатуши из южните хълмове на Илирианските планини. Над дърветата се виждаха скалисти върхове и каменисти сипеи.

Беше приятно да крачи в прохладата на сенчестата гора. Размина се с двама селяни, уловили се за дръжките на стара каручка, натоварена с дърва. Те спряха и го изгледаха. Грейнджър продължи, без да ги поздрави, под тихото бръмчене на енергобронята, ботушите му оставяха дълбоки дири в меката почва. Когато стигна завоя на пътеката и погледна през рамо, с облекчение установи, че селяните са си продължили по пътя.

По-нататък не срещна никого. Късно следобед вече бе в подножието на Ирилианските планини, където въздухът бе осезаемо по-хладен. Тук пътеката отново започна да се спуска и скоро мирисът на море надви този на гората. По здрач най-сетне стигна първото от селцата, които си бе поставил за цел. Беше вмирисано и бедно селище, с опушени колиби, кошари и огради за кокошки. Може би някога тук е била речна долина. Сега обаче бе тесен скалист залив. Злачно море заливаше с вълните си скалистия бряг на няколко крачки от къщите, оставяйки зеленикава диря върху мократа земя. Над водата бе увиснала млечнобяла мъгла, влажна и мълчалива. По-навътре в морето мъртви дръвчета стърчаха като застинали човешки скелети, а белезникавите им клони сякаш бяха тебеширени драскотини върху мъглата. Селяните бяха разчистили малка част от гората край последните къщи и тук, край дървения кей, бяха завързани лодките.

Грейнджър пое с пълни гърди тежкия въздух с мирис на метал и огледа лодките. Бяха плоскодънни рибарски скифове и канута, неподходящи за плаване в открито море.

— Не си първият.

Грейнджър се обърна и видя, че край близката колиба е застанал старец. Имаше петно от саламурено изгаряне през лицето и дълга бяла коса, полепнала от мръсотия. Елекът и бричовете му бяха износени и почернели. Той огледа Грейнджър с бледосивите си очи и добави:

— Първият дезертьор имам предвид. Вече четирима като теб минаха тъдява.

— И къде отидоха?

Старецът сви рамене. Продължаваше да разглежда Грейнджър.

— Брей, синко, мязаш на Удавник. Кво си правил? Да не си скачал в морето?

Грейнджър не отговори.

— Не ми е работа да знам де са отишли другите — рече старецът, извади луличка и почна да я пълни с тютюн. — Ивънсроум ще да е. Но кат питаш, оставих ги при Адъл.

— Адъл?

Старецът продължаваше да тъпче луличката.

— На две левги нататък.

— Защо не продължиха по пътеката?

Старецът се ухили. В устата му се ширеха само два зъба.

— Май отскоро си в Ел, а?

Грейнджър пак премълча.

— Адъл е селце на морски цигани — обясни старецът.

Грейнджър взе да разбира. За да се справят с постоянно покачващото се море, морските цигани обитаваха плаващи къщи. Дотам нямаше пътека.

— Колко взе на другите? — попита той.

Старецът повдигна рамене.

— Да речем двайсет систера.

— Ще ти дам два.

Мъжът се ухили.

— Кво пък, става. Чакай сега туканка, а?

И се шмугна в една от колибите. Грейнджър го чу да се кара с някаква жена, но говорът му бе непознат и не разбра нищо. Когато се появи отново, старецът носеше рибарска кука и кошница с гъби. Протегна сбръчканата си ръка, върху чиято длан имаше някаква отдавна изтрита татуировка.

— Каза два, нъл тъй?

Грейнджър извади две монети от кесията и му ги подаде.

Старецът се ухили.

— Викат ми Фалър.

Грейнджър кимна.

Фалър почака малко, вероятно да чуе отговор от Грейнджър, после поклати глава и въздъхна:

— Тъй де, те и онез четиримата не щяха да си кажат именцата.

Двамата прекосиха кея. Фалър стъпи в един от големите скифове, остави кошницата и куката и разчисти малко място сред мрежите на кърмата, за да може да седне Грейнджър. Лодката се разлюля заплашително, когато Грейнджър се смъкна вътре, и потъна поне три пръста във водата, но дъното бе сухо и изглеждаше достатъчно стабилна. Грейнджър нагласи торбата между краката си.

— От кво ша да е направена таз броня? — попита Фалър. — От камък?

— Стомана.

Фалър се засмя.

— Тогаз трябва да е страшно много стомана.

Развърза лодката и я оттласна от кея.