Изкуството на лова

Грейнджър се готвеше да нареди на магьосническия си отряд да свали оръжия и да го пусне, когато онзи, когото бяха уцелили, скочи напред и заби меча си дълбоко в гърба на стрелялия. Наемникът издаде ужасяващ вик и рухна в локва кръв, а през това време нападателят измъкна меча и се завъртя към втората жертва.

— Спри! — кресна Грейнджър.

Копието не му обърна внимание. Замахна хоризонтално и посече наемника през гърлото. Мъжът се улови за гръкляна и през пръстите му шурна кръв. Той падна на колене, издаде гъргорещ звук и рухна.

— Спрете! — викна Грейнджър. Опита се да пусне меча, но ръката му отказваше да разтвори пръсти. Вместо това — пак въпреки волята му — се вдигна нагоре. Грейнджър гледаше ужасѐн мечовото копие. То командваше това движение. То контролираше меча. И Грейнджър бе принуден да му се подчинява. Установи, че тялото му се извръща към Фалър, който стоеше с мъртвешки бяло лице, разкривено от ужас.

— Бягай — едва успя да произнесе Грейнджър. — Изчезвай!

Изпъшка, олюля се напред и замахна с меча. Не можеше да се спре. Отново се опита да захвърли оръжието. Пръстите му оставаха стиснати. Чу писъка на Фалър и изведнъж осъзна, че е забил оръжието в корема му. От раната на пулсации бликаше кръв. Фалър сграбчи безпомощно окървавеното острие. Грейнджър се разтресе конвулсивно и мечът се заби още по-надълбоко. Той нададе вик и — подсилван от енергобронята — повдигна стареца на върха на оръжието си. Тялото му сякаш бе перце, Грейнджър притежаваше нечовешка сила. Завъртя леко меча и запокити нещастника в морето.

Фалър цопна на десетина метра от кораба.

Грейнджър се извърна и се озова лице в лице с двойниците си. Осемте стояха срещу него, втренчили безжизнените си очи в неговите. Грейнджър си помисли, че вижда в тях някакво дивашко задоволство.

Един от фантомите внезапно пристъпи напред и призрачното му лице се озова на сантиметри от лицето на Грейнджър. Двойникът се пресегна, сложи лявата си ръка върху десницата на Грейнджър и след това я стисна, сякаш искаше да залепи пръстите му за дръжката.

Светът наоколо се разтърси.

В ушите на Грейнджър отекна рев и той изведнъж осъзна, че е заобиколен не от осем, а от много повече копия. Обърканото му съзнание ги усещаше, изправени на морското дъно под кораба — стотици, може би хиляди, под покривалото на саламурата. Нови и нови се появяваха с всеки удар на сърцето. Грейнджър усещаше, че съзнанието му се разтегля във всички посоки. Възприятията им, възприятието на цяла една армия, се опитваше да се побере в ума му и това бе твърде много, за да го понесе.

Извика от болка и ужас. Губеше контрол.

Контрол.

Трябваше да си възвърне контрола над тази магия.

Отвори очи. Копието бе само на сантиметри от лицето му, оголило зъби в зловеща усмивка, стискаше ръката на Грейнджър с неистова сила. От устните му се отрониха няколко думи:

— Мечът е безграничен. Ти можеш да си безграничен. Не ни се съпротивлявай!

Грейнджър заби глава в лицето му и му разби носа.

Ударът го отърси от влиянието, което копието имаше върху него, защото то пусна ръката му и се олюля назад. Грейнджър се почувства така, сякаш умът му внезапно е освободен от силен натиск. Вдигна меча, сякаш да го стовари върху шията на копието, но пъкленото създание размаха оръжие и парира удара. Не можеше да му попречи да действа самостоятелно, но сега поне то не властваше над него.

Двата меча се срещнаха с оглушителен звън.

— Това е моят ум — процеди Грейнджър през зъби. — Моят!

И пусна меча.

И в мига, когато мечът тупна на палубата и изтрополи със звънтене, осемте копия изчезнаха. Корабът се разлюля, изведнъж отървал се от голямата тежест.

Грейнджър имаше чувството, че ръката му гори. Силната болка стигаше чак до черепа и слизаше надолу по гръбнака. Гърдите му се свиха, мислите му си запроправяха болезнено път през мъгла и объркване. Вече не можеше да контролира двойниците си. Те се опитваха да установят контрол над него.

Погледна меча в локвата кръв между труповете на двамата наемници и извика:

— Защо аз? Защо не избра някой друг?

Острието лежеше, невинно наглед, като най-обикновено оръжие.

Но Грейнджър бе решил никога вече да не използва проклетото нещо. Беше твърде опасно, вече заседнало дълбоко в съзнанието му. Въздъхна и изтри полепналата по челото му пот. Без броня да го поддържа можеше всеки момент да падне.

Намери парче брезент и го използва, за да вдигне меча за острието, като избягваше да докосва дръжката. Отнесе го до борда и го протегна над саламурената вода.

Оставаше само да разтвори пръсти и да го пусне.

Ръцете му трепереха, цялото му съзнание бе съсредоточено в това движение.

„Просто разтвори пръсти. Отвори ги, проклет да си!“

Накрая изстена, олюля се и отстъпи назад. Веднага щом се отдалечи от борда, мечът се изплъзна от пръстите му и изтрополи на палубата. Остана да лежи там, изцапан с кръв, сякаш му се надсмиваше беззвучно.

— Няма да победиш — каза Грейнджър. — Чуваш ли ме?

Но в гласа му нямаше убеденост.