Изкуството на лова

— Винаги ни се налага нещо. Защо животът е толкова ненавиждан от вселената? Защо трябва съществуванието ни да е безкрайна битка с ентропията? Природата се носи по петите ни и разплита гоблена на живота със същата скорост, с която ние го плетем. — Стана, разпери ръце и се провикна: — Волята на вселената е воля на пространството, а пространството има едно-едничко намерение. Да постигне равновесие, като всяка друга вълна. — Отпусна се бавно на столчето. — Времето продължава да се забавя, космосът не спира да се разширява, изтънява и хомогенизира. Не може да се сърдим на вакуума. Това ще е твърде… — Спря и се усмихна. — Нечестно. Истината е, че самият живот е неестествен. — Маскелин повдигна брадичка и посочи острова. — Вие виждате там същество, променено до неузнаваемост. Но може би паразитът го е доближил до естественото му състояние?

Мелор повдигна рамене.

— Вие възприемате природата различно от мен. Надявам се поне утре да сте по-предпазлив в действията си, отколкото сега в думите.

Маскелин се ухили.

— О, всичко това е само семантика и нищо повече. Това, което наричаме природа, всъщност воюва непрестанно с фундаменталната същност на вселената. Кажете ми, Мелор, кои от хората ви се предложиха за доброволци за утрешната ни разходка до пастта на чудовището?

— Всички освен един.

Маскелин повдигна вежди.

— И кой е той?

— Новият момък — ухили се Маскелин. — Както винаги ли да постъпя?

— Ама разбира се — отвърна Маскелин. — Човек трябва да се научи да преборва страховете си.

— Разбрано, капитане.

Тази нощ Маскелин не бе споходен от съновидения. Събуди се преди зазоряване и когато отиде при батисферата, там вече имаше неколцина моряци. С Мелор бяха още Спенратър, дълбоководен инженер специалист, и двайсет и една годишният страхливец, който се бе въздържал да участва доброволно в мисията. Казваше се Чарлз Пендрагон. Сега, когато момъкът бе осъзнал до какво е довело решението му, без съмнение щеше да побърза да запише името си в списъка при следващите експедиции. Ето с такива малки стъпки Маскелин бе превърнал сбирщината на борда в истински сплотен екипаж.

На изток вече се виждаше бледорозово сияние, а звездите отгоре избледняваха. Сякаш целият океан наоколо къкреше със същата тъмна енергия като космоса — трепкаща и изпълнена с необуздан, първичен гняв. Това бе среда, в която си даваха среща разпадът и сътворението, среда напълно безразлична към онези, които променяше.

Маскелин бе избрал Спенратър да ги придружава, за да се намеси, ако възникне проблем с екипировката. Не смяташе, че на острова ги дебне друга опасност освен тази на пипалата на самала. Един добре поддържан водолазен костюм би трябвало да е достатъчна преграда срещу тях. Пендрагон не каза нищо, докато Мелор и останалите му помагаха да нахлузи костюма, но ужасът в очите му говореше сам за себе си. Ръцете му трепереха, когато му подадоха драконовата пика и той едва не я изпусна. Пръстът му щеше да играе неспокойно на спусъка, готов да избълва огън при първия намек за опасност. Костюмът на Маскелин бе непроницаем за саламура, но не и за огън. Той помисли за миг, после каза:

— Този костюм не му е по мярка. Не мислите ли, мистър Мелор?

Мелор се намръщи, но знаеше, че не бива да възразява на капитана.

— Така е, сър.

— Хлабав е на коленете — добави Маскелин и посочи.

Първият офицер кимна.

— Виси като циците на старата ми леля.

— Изкарайте го от него — нареди Маскелин. — Намерете някой по-подходящ.

Пендрагон стрелна с очи Маскелин. Изведнъж страхът на лицето му изчезна, заменен от необуздан ужас.

— Моля ви, сър — рече той. — Костюмът ми е съвсем по мярка.

— Ръкавиците са твърде големи за ръцете ти — отвърна Маскелин. — Ще видиш зор, докато натиснеш спусъка.

— Не е проблем, сър.

— Не е ли?

— Не е, сър.

Маскелин изгледа продължително момъка.

— Имаш ли представа какво ни очаква там?

Пендрагон кимна. Маскелин не пропусна да отбележи, че в поведението му няма и следа от доскорошната нервност. Стискаше драконовата пика с решителността на стар ветеран.

— И как така толкова бързо промени решението си, синко?

— Не става дума за промяна на решението, сър. Исках да дойда, а е добре известно, че подбирате млади моряци, които отказват да се включат доброволно.

— Значи не те е страх?

— Виждал съм и по-страшни неща.

Маскелин се разсмя, пресегна се и улови момъка за рамото.

— Запомни думите ми, синко. Чака те дълга и обещаваща кариера под мое командване.

— Стига да оцелея днес.

— Ще оцелееш.

След малко тримата се спуснаха в стоманената лодка на „Фенер“. Обикновено я използваха като катер за превозване на екипажа, но се случваше, в плитки води, да излизат с нея и на лов за унмерски трофеи. Отстрани на борда все още можеше да се различи валсиндърското обозначение ВМ22, макар че екипажът я бе кръстил „Туту“. Мелор подаде на Маскелин импровизирания кристален локатор и той го нагласи в скута си. Един бърз поглед бе достатъчен да се увери, че целта им се намира някъде в сърцето на острова-паразит.