Изкуството на лова

Спенратър запали двигателя и скоро малката лодка се плъзгаше по тъмножълтеникавата повърхност на морето към плаващия остров. С приближаването всички усетиха тежкия мирис, който изпълваше въздуха около него. Водолазните костюми целяха да ги предпазят от пипалата на самала, но не бяха оборудвани с дихателни апарати — нямаше как те да подават въздух толкова далече от „Фенер“ и се налагаше да вдишват през отворите на разкачените шлангове, откъдето всъщност можеше да дойде най-голямата опасност. Ала дори през тесните отвори миризмата бе тежка и труднопоносима и Маскелин съжали, че бе наредил да демонтират филтрите. Младият Пендрагон седеше с изпънат гръб и бледо лице, стиснал с побелели пръсти борда, а над него се бе надвесил уловилият руля и непоклатим стар боец Спенратър.

— Скоро ще свикнеш — каза Маскелин с приглушен от стъкления шлем глас. — Но ако искаш да повръщаш, направи го още сега. Защото слезем ли на острова, няма да имаш възможност да си свалиш шлема.

— Добре съм, сър.

— Спенратър?

— Що се отнася до мен, наслаждавам се на благоуханието. Напомня ми за манджите на жена ми.

— Опитвал съм манджите на жена ти, Спенратър — отвърна Маскелин. — Мисля, че не си справедлив — имам предвид по отношение на самала.

Тримата се разсмяха.

Импровизираният радар в скута на Маскелин продължаваше да ги насочва право към центъра на острова. Съвсем скоро покритите с лъкатушещи вени и изпълнени с газ мехури вече се извисяваха над тях. С течение на десетилетията кожата на гостоприемника се бе разтеглила и изопнала в гротескни форми, могили от кокали, размесени с червеникави мускули и бучки кожа, сред които проблясваха зъби. Планини от прозрачни балони потрепваха на вятъра и изпускаха такива противни миазми, че човек би могъл да се разреве от мъка. Повърхността на острова се тресеше, вибрираше, подскачаше и се друсаше. Ручейчета розова течност се виеха между бледи храсталаци и кълбовидни израстъци с черни лъскави и гланцови кори. И насред цялото това постчовешко тресавище имаше горички от органични растения. Корените на треволяците и на ниските жилави шубраци бяха открили подходяща хранителна среда в податливата, пълна със секрет повърхност и вирееха там като в истинска благодатна почва. А още по-нататък, в центъра на острова, Маскелин вече виждаше дървета.

Дървета.

През какви отвърстия, нерви или спомени си проправяха път корените им?

Спенратър завъртя ръчката и шумът на двигателя утихна до приглушено бръмчене. Известно време се носеха плавно покрай мускулести брегове, покрити с подобни на кокалчета хълмчета, докато Спенратър не забеляза едно подходящо място за акостиране. Тук брегът бе полегат и нисък и носът на „Туту“ се хлъзна върху лепкавата повърхност на острова. Може би бе само игра на въображението, но на Маскелин му се стори, че долавя по брега да преминава известно потръпване.

Той пръв стъпи на острова.

Почвата под краката му бе изненадващо твърда и същевременно лепкава, както подсказваше и видът ѝ. Притискаше се към подметките му като влажни устни и при всяка крачка издаваше жвакащ звук, като че се налагаше да пристъпва през оголена кървяща рана. В най-високата част на брега стърчаха три или четири червеникави хълма, заобиколени от ниски храсталаци. Маскелин не можа да определи от какво са съставени хълмовете, но му приличаха на гигантски туморни формации. Под повърхността на острова прозираха вени. Отвъд тези купчини се издигаше огромен жълтеникавосив мехур, или дроб, който се поклащаше леко на вятъра.

Спуснаха внимателно котвата и завързаха носа на лодката за един по-здрав клон, след което тръгнаха да изследват това странно място.

Маскелин изкатери брега, следван от Спенратър и Пендрагон. Тясната клисура, започваща от червените тумори, бе твърде обрасла с храсти, за да е подходяща за придвижване, и той се принуди да се покатери върху самите купчини. Живата почва под краката му беше твърда и неподатлива като спечена кал. Той изкачи най-високия хълм и засенчи очи срещу слънцето. Чуваше ехото от дишането си вътре в шлема и вече бе плувнал в пот. Свери посоката с локатора. Източникът на сигнала лежеше на север.

— Погледнете там — извика Пендрагон и посочи един зелен канал пред тях.

Маскелин веднага забеляза белезникавото пипалце, което се подаваше от шубрака. Извиваше се право към тях по набръчканата повърхност. Зад него вече излизаха още две или три пипала. Всяко бе с дебелина на памучна нишка и въпреки това се движеха целенасочено и уверено, сякаш водени от скрит разум. Спенратър извика и вдигна крак. Друго пипалце се бе прокраднало незабелязано към него и се бе усукало около пищяла му. Той размаха изплашено крак, но пипалцето отказваше да го пусне.

Маскелин извади ножа си и сряза неканения гост. Не искаше да прибягва до пиката, докато не възникне необходимост.

— Да не се бавим тук — рече той. — Продължавайте да се движите. И се придържайте към по-висок терен.