Изкуството на лова

От земята се надигаше огромна маса от набъбнала кожа, в която можеха съвсем ясно да се различат две гигантски разплакани очи, ноздри с големина на юмрук и черната бездна на уста, дълга колкото човешки бой. Маскелин осъзна, че вижда лицето на гостоприемника на паразита.

Докато растителността около лицето догаряше, то неочаквано се закашля и втренчи ужасените си очи в тримата натрапници. Зейналата паст издаде жалостив вопъл. А след това лицето извика на лосотански:

— Престанете, престанете, престанете!

Спенратър завъртя пиката, за да облее с пламък зловещото видение, но Маскелин го спря. Стотина пипала пълзяха по земята към тях и той се боеше, че няма да им стигне течно гориво, за да се доберат до лодката. Вместо това погледна лицето и му викна:

— Върни пипалата!

— Моля ви, умолявам ви — отвърна лицето. — Не мога да дишам.

— Повикай ги, инак ще те изгорим!

Огромната уста потрепери и извика:

— Не! Моля ви…

Маскелин кимна на Спенратър, който пристъпи напред и вдигна пиката. Насочи я право към лицето.

— Последен шанс — заяви Маскелин.

— Ще се опитам! — отвърна лицето. — Моля ви, недейте…

То затвори едното си огромно око, а другото затрепери, грамадните му вежди се смръщиха, сякаш водеше някаква невидима умствена битка. Дали пък не се опитваше да комуникира със самала, запита се Маскелин? Свързани ли бяха двата ума? Получи отговора си след миг, когато тънките пипала спряха, а после се прибраха в люспестата почва.

Пендрагон се огледа и си позволи облекчена въздишка. Лицето сред димящите останки на гъсталака сега подсмърчаше, проплакваше и плюеше пепел. По страните му имаше размазани и примесени със сълзи сажди. Кървясалите му очи се въртяха и стрелкаха изплашено.

— Навярно ще се съгласиш — заговори го Маскелин, — че действията ни бяха с цел самозащита. Нямаме никакви причини да ти сторим нещо лошо, освен ако сам не ни ги дадеш.

— Татко ви нападна — отвърна лицето. — Не бях аз.

— Татко?

— А вие какво очаквахте? — кресна лицето, внезапно завладяно от гняв. — Той е гладен!

Маскелин се намръщи.

— За паразита ли говориш? За самала?

Гневът напусна лицето отсреща със същата бързина, с която се бе появил.

— Самалът — повтори то унесено. — Така са му казвали навремето. Отплавахме от Лосото да воюваме с Галай. На втория ден заваляха жаби.

Спенратър погледна обезпокоено Маскелин и завъртя пръст до слепоочието си.

„Луд ли? Ами да. Разбира се, че гостоприемникът се е побъркал.“ Би ли могъл който и да е да издържи при подобни условия? Но това същество все още можеше да общува с тях, което само по себе си бе чудо, на каквото не се бе надявал.

— Как се казваш? — попита той.

— Том.

Маскелин се сепна. Едно съвсем обикновено, невзрачно име, което никак не съответстваше на хленчещото чудовище отсреща.

— При Галай ли се би, Том? — попита той.

За втори път върху лицето се изписа неувереност.

— Кой твърди, че не съм? — отвърна Том. — Който и да е, този човек е лъжец. Бих се, разбира се, има хора, които ме видяха. Аз ли съм виновен, че свидетелите са мъртви?

— Никой не твърди, че не си се бил — рече Маскелин. После му хрумна нещо друго. Това същество, колкото и чудовищна да бе метаморфозата му, бе съхранило немалка доза човещина. То чувстваше, обиждаше се, спореше. — Никой не те нарича дезертьор, Том — добави Маскелин.

Лицето почервеня.

— Аз гребях към врага! Вятърът ме завъртя. Течението ме подхвана. Можех да сложа край на войната в онази нощ. Да промуша Роджетър в тъмната каюта. Това трябваше да се случи, ако не беше течението и вятърът. А сега вие ме обвинявате в неморална постъпка? Нищо лошо не съм направил!

Спенратър застана до Маскелин и каза тихо:

— Ако наистина се е бил при Галай…

— Трябва да е на шестстотин години — довърши полугласно Маскелин.

— Тежка присъда, дори за дезертьор.

Маскелин продължаваше да разглежда лицето. То дишаше възбудено и час по час кашлюкаше. Възможно ли бе това ужасно разкривено лице да е източник на могъщата магия? Защо Удавниците му носеха толкова много ключове? Маскелин бе сигурен, че ще намери тук някаква кутия. Помисли малко и каза:

— Дойдохме за сандъчето.

Лицето се завъртя към него.

— Хайде да го направим по лесния начин — предложи Маскелин. — Том, не виждам никакъв смисъл да страдаш повече от това.

— Татко няма да ви позволи да го вземете — отвърна лицето.

— Тогава ще трябва да гледа безпомощно как те изгаряме.

Лицето се сгърчи от отчаяние.

— Моля ви! Сандъчето ни топли.

— Щом искаш топлина… — каза Маскелин и кимна на Спенратър, който вдигна пиката.

— Не! — извика лицето. — Нека бъде ваше. Вземете го и изчезвайте!

Спенратър свали пиката.

Земята потрепери отново и лицето се превърна в набръчкана маса от плът, сякаш бе жертва на поредната вътрешна агония. Миг по-късно лампата в импровизирания локатор на Маскелин затрептя. Източникът на магична сила се местеше. Земята около тях се повдигна, не толкова рязко, колкото преди, но достатъчно, та няколко обгорени дръвчета да паднат.