Изкуството на лова

След още едно неочаквано сътресение земята пред тримата внезапно се разтвори. Кожата на повърхността се сцепи и отдолу се показа лъскава червена маса, като оголен мускул. През цепнатините и отворите около мускула бликнаха фонтани саламура, сякаш там се спотайваха китове. Маскелин се наведе към зейналата дупка и надзърна вътре.

Под тъмната повърхност се виждаше гърчеща се маса от бледи пипала. Повечето бяха тънки като корени на младо дърво, но имаше няколко с дебелината на човешка китка — те вероятно бяха вените и хранопроводите, свързващи гостоприемника с паразита под водата. Гърчеха се в отровната вода като гигантско змийско гнездо. Още по-надолу се различаваше огромна сянка, която според Маскелин вероятно принадлежеше на самала.

През пипалата внезапно премина някаква конвулсия. Нещо се показа под дупката. Маскелин отстъпи назад в мига, когато паразитът изтика предмета през отвора и го задържа там, на десетина стъпки над главите им, прикрепян от стотици извиващи се пипала.

Приличаше на ковчег, изработен от мътносив метал. И беше горещ. Дори от мястото си при ръба на отвора Маскелин усещаше неистовата жега, полъхваща от него.

Самалът положи ковчега на земята встрани от отвора и пипалата му се прибраха обратно долу. С едно последно потрепване дупката в земята се затвори като паст на хищник.

Маскелин приближи контейнера.

— И къде, ако мога да попитам, открихте това?

Лицето, изглежда, се бе възстановило от преживяното. Завъртя огромните си очи към тримата мъже.

— Много отдавна. На едно място с къщи.

— Какви къщи?

— От онези с храна в тях — изръмжа лицето. — Вземайте го и изчезвайте, както обещахте!

Маскелин протегна ръка и докосна металната повърхност. Бе твърде гореща дори през ръкавицата. Той обиколи странния предмет. Приличаше на ковчег. Беше отлят от метал, с дръжки от двете страни и без никаква украса, което бе нетипично за унмерските предмети. Опита се да вдигне капака, но не успя. Едва тогава забеляза ключалката от едната страна и въздъхна:

— О, боже!

— Какво? — попита Пендрагон.

— Защо някой ще прави ковчег с ключалка отстрани?

— Заради крадците на кости — отвърна Пендрагон.

Маскелин го изгледа.

— Че има ли такива?

— Можеш да прибереш до трийсет златника за магьоснически скелет.

— Наистина ли? И защо?

— Еликсири.

Маскелин изсумтя. Чудеше се кой — ако въобще някой — от милионите ключове, които му бяха донесли Удавниците, би могъл да стане в тази ключалка. Защото несъмнено това бе източникът и причината за странното им поведение. „Магьоснически ковчег на дъното на океана.“ Като бяха изнасяли ключове на брега от години, Удавниците му бяха пращали това послание.

Но какво ги караше да го правят?

Нямаше намерение да търси подходящия ключ, ако той съществуваше. На борда на „Фенер“ разполагаше с газова резачка.

— Ако пъхнем пиките в дръжките — рече той, — ще можем да го носим към лодката.

Подпъхнаха тесните краища на пиките през срещуположните дръжки и напънаха мишци. Ковчегът бе почти непосилно тежък и въпреки това Маскелин усети, че отнякъде в него се надига неочаквана сила. С доста почивки, пъшкане и ругатни успяха да замъкнат металния сандък до лодката.

Едва когато се отдалечиха на половин миля от паразита Маскелин сметна, че е безопасно да си свалят шлемовете. Избърса потта от челото си и надигна манерката с прясна вода. Подаде я на Пендрагон и му намигна.

— Видя ли, че оцеля.

— Така изглежда, сър — отвърна момъкът. Не откъсваше очи от странния обект. — Какво според вас е това нещо?

Дори от мястото си на носа Маскелин усещаше излъчващата се от ковчега топлина. Сви рамене.

— Загадка, която предстои да бъде решена. Ще го отворим веднага щом се качим на борда.

— Ами ако е… — Гласът на момъка притихна. — Ако е опасен?

— Всичко унмерско може да е опасно — отвърна Маскелин. — Сигурен съм, че този ковчег няма да е изключение.

Стигнаха „Фенер“, Маскелин се качи на борда и остави на Мелор и хората му да се занимават със странната находка. Наложи се да прибегнат до крана, за да вдигнат контейнера и да го поставят на малката палуба на батискафа. Мелор огледа ковчега от всички страни и попита Маскелин:

— Мислите ли, че заради него Удавниците ни изнасяха ключовете?

— Напълно е възможно — потвърди Маскелин.

— Но кой от тях ще стане?

— Кой го е грижа? — отвърна Маскелин. — Ще го срежем.

Мелор извика най-добрия си шлосер — нисък навъсен човечец на име Тоучър, който си сложи предпазни очила, запали пламъка на горелката и се наведе над унмерския ковчег. Екипажът се бе скупчил наоколо.

Пламъкът на горелката бавно се врязваше в метала. Дълъг и муден процес, прекъсван непрестанно от необходимостта Тоучър да отстъпва назад и да си почива от горещината, но най-сетне горелката завърши пътя си около капака. Нагорещен до червено метал капеше върху палубата. Двама моряци, омотали ръцете си с парцали, подхванаха капака и го вдигнаха. Маскелин пристъпи напред и надзърна в ковчега.