Изкуството на лова

Изглеждаше като плаващ град — истинска гора от кристални дворци и храмове, лежащи върху южния хоризонт. Ко̀сата вечерна светлина се процеждаше през тези структури и ги караше да сияят като някакви огромни великолепни фенери. Отначало Маскелин също си помисли, че са свидетели на мираж. Но гледката бе тревожна, обезпокояваща. Имаше нещо в нея, което дърпаше струни в душата му. Дали пък не бе сънувал това място?

Не можеше да си спомни.

Осъзна засрамено, че част от него иска да обърне „Фенер“ веднага и да побегне от ужасите, които го очакваха в тези сияещи палати. Но рационалната му страна се намеси. Той отказваше да се страхува от непознатото. В края на краищата беше учен, призван да търси, открива и изследва, да озарява със светлината си и най-тъмните ъгълчета. Тъкмо нуждата да открие какво се спотайва там го движеше. Както и в този момент.

Докато „Фенер“ продължаваше да скъсява дистанцията с плаващата структура, той осъзна, че това въобще не е град. Тези ярки прозрачни куполи не бяха изработени от стъкло. Бяха органични изпълнени с газ мембрани.

— Мистър Мелор — рече той. — Колко време според вас би било нужно на един самал, за да отгледа жертвата си до размерите на подобен остров?

Мелор го погледа смутено, но миг по-късно осъзна какво има предвид и погледна острова — този път с разширени от ужас очи. Останалите мъже огласиха палубата с проклятията си. Накрая Мелор поклати глава.

— Това е най-големият екземпляр, който съм виждал. Трябва да е на стотици години, дори хиляди.

— И кристалът сочи право към него.

— Да, сър.

Маскелин не можеше да откъсне поглед от кристалната планина.

— Остров с подобни размери насред Гехналското сливане би трябвало много отдавна да е забелязан от преминаващи кораби.

Мелор кимна.

— Но от друга страна, самалът вероятно дрейфува — продължи метафизикът и реши да не довършва гласно разсъжденията си — моряците и без това бяха достатъчно уплашени. Нищо с подобни размери не бе забелязвано досега в Море на светлината и неговите гранични територии и Маскелин бе обезпокоен, че оттук до Сърповидния остров са само десетина дни плаване. Опасяваше се, че ако проследят курса му, ще открият, че сочи право към неговия дом.

— Стоп машини — нареди той. — Искам корабът да поддържа тази дистанция.

— Ще го наблюдаваме ли, сър?

— Смятам да сляза на него — заяви Маскелин. — Утре сутринта ще се кача на една от лодките, но „Фенер“ ще остане на разстояние. С колко водолазни костюма разполагаме?

— Три, сър — отвърна Маскелин.

— В такъв случай ще са ми нужни двама доброволци да ме придружат утре на острова.

Моряците се спогледаха боязливо, но никой не възрази, нито се оплака. Неколцина се приближиха и предложиха услугите си.

Маскелин нареди на вахтените да държат острова под постоянно наблюдение и да не се приближават при никакви обстоятелства на по-малко от една левга. Подводната част на самала вероятно бе много по-голяма от надводната и никой не знаеше докъде биха могли да достигнат пипалата му, нито накъде ще го понесат океанските течения. Мъжете се заеха да проверяват водолазните костюми и дихателните апарати. Когато приключиха с това, метафизикът седна на едно столче на палубата и се загледа към изпълнената с газове маса под лъчите на залязващото слънце. Тя покриваше три или четири акра и сред раздутата плът и мутиралите вени се виждаха напълно израснали дървета. Огромните напомпани мембрани, които в първия момент бе взел за куполи, някога са били кожа или друга органична тъкан, но сега бяха метаморфозирали съобразно нуждите на скрития под повърхността паразит. Стори му се, че мярва някакво раздвижване там, но можеше да е плод на възбуденото му въображение, тъй като самалът би погълнал всеки пътник, дръзнал да посети царството му.

Можеше само да се надява, че водолазните костюми ще са достатъчна защита.

— Какво според вас е това? — попита Мелор.

Маскелин вдигна глава и го погледна.

— Гостоприемникът ли? Предполагам, че е бил човек. Или може би унмер.

Мелор кимна.

— Моряците са на същото мнение. Някои дори твърдят, че различават там лице.

Известно време наблюдаваха смълчано острова.

— Ако това ще ви успокои — заговори Маскелин, — съмнявам се, че мозъкът функционира както някога. Кой може да знае дали такъв мутант може да изпитва болка или разочарование? Може би като разплата за полученото паразитът предлага удоволствие. Дори екстаз. Човешкият мозък е в състояние да приеме какви ли не промени. Драконите също страдат от свои пристрастия и лудост. Не сме ли всички ние творения на един и същи космос?

— Не и когато нещо ни се налага.

Маскелин поклати глава.