Изкуството на лова

— Аз самата му пратих вест — отвърна Браяна. — Макар че, честно казано, съм изненадана, че виждам подобна реакция.

— Той не е човек на действието, а?

— Зависи от действието — отвърна Браяна. — Искам да кажа, ако става въпрос за къпане…

— Жалка картинка, нали?

— Ако въобще е картинка.

„Сребърен пламък“ се плъзна и зае мястото си до една пиратска фрегата. Аканто нареди да спуснат мостика и да хвърлят котва.

— Като гледам — каза, докато оглеждаше флаговете на корабите, — императорът е привикал всички пиратски кланове. — Ухили се. — Чудя се дали са настанени на едно място?

— Ако е така, не смятам да посещавам точно тази забава — отвърна Браяна.

— Не харесвате крадци, насилници и грабители?

— Не харесвам по принцип морските капитани.

Лодката запърпори през залива към кея на драконовата консервна фабрика. Нито един от тежкотоварните драконоловни кораби не се виждаше в залива и Браяна успя да разгледа огромната платформа на фабриката, опръскана с кръв и с висящи от конвейера куки. Заради огромното скупчване на бойни кораби търговците бяха принудени да разтоварват стоката си в една малка част на пристанището и навътре се бе образувала опашка. Спуснеше ли се нощта, крайбрежните кръчми и ханове щяха да закипят от живот, приемайки зажаднелите за развлечения моряци. Със сигурност щеше да се лее и кръв.

— На брега ли ще останеш? — попита тя Аканто.

— Мисля да вечерям там — отвърна той.

— Препоръчвам кръчмата „Солус“ — каза тя и посочи една голяма бяла къща. Пред нея имаше наредени маси, където гостите вече се наливаха и пееха. Моряци разменяха ругатни с други моряци. Някои вече се бяха натряскали достатъчно, за да подпират околните стени.

— Онова местенце, дето гъмжи от главорези ли?

— Много е популярно — каза тя.

Аканто се захили.

— Човек би си помислил, че искате да ме убиете.

Тя също се засмя.

Слязоха на кея и Браяна пожела на Аканто приятно прекарване. Всъщност бе свикнала с компанията му. Той възнамеряваше да остане в Лосото поне три дни, за да натовари стока на кораба си, но призна, че вероятно ще му отнеме доста повече време, като се имаше предвид адското задръстване. Ако се нуждаеше от него, сигурно щеше да е наблизо.

Браяна го остави и спря една карета, за да я откара в двореца. Седна отзад и се отпусна под равномерния тропот на копитата по паважа. Поеха нагоре по крайбрежната, отрупана с множество сергии от двете страни. Изобилието от стоки бе толкова голямо, че изглеждаше сякаш павилионите и сергиите преливат от продукти и част от тях са залели паважа. На едно от кръстовищата пред нея за кратко се разкри гледка на запад, към потопените квартали на града, където къщите бяха изоставени да гният в саламурената вода. Приличаха на постройки, залети с чай. Още по-нататък по брега се намираше унмерското гето, където три от нейните гадателки все още работеха за императора. Тя усещаше присъствието им в дъното на съзнанието си, но игнорира разговорите им и се съсредоточи върху прикрити от тях мисли. Те я очакваха, но засега тя не виждаше причини да обявява пристигането си. Не искаше вестта за присъствието ѝ да попада в телепатичните канали.

Разбира се, подобна дискретност би могла да е излишна, ако бъдещата унмерска кралица надзърташе през очите ѝ.

— Скъпа Янти, ако си мой гост в момента — заговори тя тихо, — тогава виждаш какви сили се струпват, за да нападнат твоя любим. За негово добро, задръж го в Ел. Поне докато порасте.

— Казахте ли нещо? — попита кочияшът.

— О, я млъквай! — скастри го тя.

Каретата продължи да криволичи нагоре по хълма, излезе от пристанищния квартал и пое по широк булевард, засаден с брези от двете страни и обитаван от едрите лосотански търговци, чиито великолепни палати се издигаха наоколо. Прясно белосани фасади, просторни тераси от бял камък, огради от ковано желязо. Накъдето и да погледнеше, Браяна виждаше финес — в бордюрите и балюстрадите, в пъстроцветните стъкла на прозорците, в гледжосаните плочки, в блестящите дръжки на вратите, в позлатените стъргалки за обувки, дори в самите брези, подредени в линия като забити копия.

„Красиво и бездушно“ — помисли си. Откри, че дълбоко в себе си мрази това място, без да знае точната причина. А после изведнъж осъзна. Ненавиждаше целия този префърцунен уют. Хората полугласно наричаха двореца на Хю „Устата на Лосото“ заради огромната консумация, с която го свързваха. Ако дворецът бе „устата“, то тези къщи тук със сигурност бяха „зъбите“. Високи и бели, и всичките еднакви. Редовно почиствани и пребоядисвани.

Все още размишляваше над всичко това, когато спряха пред дворцовата порта.