Изкуството на лова

— И смятате, че това ще ви спаси? Този жалък жест на помирение? Наистина ли мислите, че Марквета ще ви прости за годините робство?

Императорът заобиколи масата и се изправи пред нея.

— Не виждам нищо лошо в това да се подготвя за всякакви варианти — обясни той. — Ако унмерите ни оставят на мира, няма да ги преследваме. В противен случай моите бойни телепати ще са готови да действат. И те няма да се огънат, госпожице Маркс. Те ще се бият — или ще понесат същата участ като своята водачка.

Гърлото ѝ пресъхна.

— Какво ще правите с мен?

Императорът се усмихна.

— Ще трябва, разбира се, да ви левкотомираме. — Внезапно се разсмя и се обърна към присъстващите. — Унмерите сигурно ще забележат иронията в това.

Изказването му предизвика смях и кимания.

— Моля ви — каза Браяна. — Не го правете. Аз мога да ви помогна.

Император Хю се обърна към нея и я погледна развеселено. Браяна се втренчи в лицето му, но не видя там и капчица съжаление, само предизвикателство и триумф.

— Ти ще ми послужиш по-добре като символ — каза той и махна на самаролите. — Направете го.

Кръвта на Браяна изстина. Сърцето ѝ почти спря да бие.

Самаролът вляво откачи от пояса си дълго петнайсет сантиметра острие. В някаква далечна част на съзнанието си Браяна отбеляза, че това е един от прочутите зрящи ножове.

— Моля ви — повтори тя. — Недейте.

Другият телохранител я стисна с една ръка за шията. С другата прикова неподвижно челото ѝ. Тя гледаше как другарят му пристъпва към нея и опира острието във вътрешната част на дясното ѝ око, насочено към мозъка.

— Недейте! — простена тя.

Тялото ѝ бе вцепенено от ужас. Ако самаролите не я държаха, сигурно щеше да рухне на пода. И тъкмо когато мислите ѝ се завъртяха в безумен бяг тя осъзна, че няма никакво време да мисли.

Усети натиск в окото и в следващия миг самаролът натисна облечената си в метална ръкавица ръка навътре и заби острието в мозъка ѝ. По лицето ѝ потече нещо топло.

За един кратък миг на объркване тя се зачуди защо и какво я боли. Последва силна болка зад носа. Двамата самароли продължаваха да я стискат здраво. Лицето ѝ бе мокро, така че навярно бе плакала. А после изведнъж си спомни, че прекъсват двата лоба на мозъка ѝ и че наистина ще е добре да остане неподвижна, за да не допуснат някаква грешка. Ножът се раздвижи нагоре и надолу зад окото ѝ. По лицето ѝ рукна още кръв. Не виждаше нищо освен непрогледен мрак в дясното си око.

А после воинът с вълча глава на шлема извади острието и я заля вълна на облекчение. Всички стояха около нея и я гледаха. Позна напудреното лице на император Хю. Имаше и други мъже, които вероятно бяха пиратски капитани. А също и прислуга.

— Да върнем ли окото на мястото му? — попита Хю.

Плачеше ли Браяна? Докосна лицето си. Беше мокро. Ала по пръстите ѝ имаше кръв.

— Как се чувстваш? — попита отново императорът.

Браяна разглеждаше кръвта по пръстите си.

— Боли ме — каза тя. Изведнъж осъзна, че всички я гледат. Усмихна се засрамено. — Какво е станало?

В очите на императора блещукаха искри.

— Беше болна — каза той. — Но те изцерихме.

— Благодаря ви — каза тя.

— Знаеш ли — продължи императорът, — може би в края на краищата ще послушам съвета ти. — Обърна се към един старец с адмиралска униформа, цялата отрупана с медали. — Какво смятате, адмирале? Да ги ударим ли по море?

Старецът облиза устни.

— Великолепна идея, ваше величество.

Корабостроителницата в Порт Ел тъкмо бе привършила с поправките на хаурстафската фрегата „Илириански вестоносец“ и по нея вече нямаше и следа от пораженията, нанесени от бащата на Янти. Фрегатата бе привързана за кея, с блестящи перила и сияеща палуба от драконови люспи, в контраст с тъмнозелената саламура наоколо. Водата бе толкова спокойна и чиста, че Янти можеше да различи очертанията на три потопени дока и руините на каменните къщи, покрай които преди бе минавала крайбрежната улица. Паулус я улови за ръка и я поведе към трапа в средата на палубата.

С помощта на въжета, кранове и макари моряците товареха провизии на кораба и ги спускаха в трюма. Един млад мъж, нарамил коза, мина покрай тях и ѝ се усмихна. Янти си помисли, че го познава от плаването ѝ насам с Браяна Маркс.

Качиха се на квартердека и влязоха в кормилното — полусфера от унмерско стъкло, — където Янти с изненада завари капитан Еразъм Хоулиш да разговаря с херцог Кир.

Хоулиш бе мургав, дългата му черна коса беше вързана на плитка. От години плаваше под командването на Браяна Маркс и безгрижното му поведение и широката му усмивка подсказваха, че се чувства също така уютно с новите си унмерски господари. Янти предполагаше, че през целия си предишен живот този човек е бил пират и следователно е свикнал да продава верността си. Все още можеше да различи белите резки над китките му, където някога хаурстафите го бяха били с камшик.

— Ваше височество — каза Хоулиш.

Паулус му кимна и попита:

— Кога можем да потеглим?

— До половин час, ако това съвпада с плановете ви.

— Чудесно. — Принцът се обърна към херцог Кир. — Как вървят преговорите, чичо? Получихте ли всичко, от което имаме нужда?

Кир се усмихна и се поклони.