Изкуството на лова

Янти остави шишенцето с миниатюрната буря и взе следващото. В него на дъното имаше тъмносиня течност — предположи, че е саламура. В течността плаваше малък модел на кораб — беше колкото палеца ѝ. Никога не бе виждала толкова красива изработка. Корабът бе издялан до последния детайл, от трите мачти до стъклата на илюминаторите — всичко бе безупречно.

— Прекрасен е — каза тя.

— Виж и третото.

Янти се подчини. В третото шишенце също имаше течност, но тя бе бистра и го изпълваше догоре. В течността плуваше ларва. Янти смръщи озадачено вежди, остави шишенцето и каза:

— Това не ми харесва особено.

Паулус се разсмя.

В четвъртото шишенце имаше някакъв жълтеникав газ.

Херцог Кир се покашля и каза:

— Все още не знаем. Но Фиорел ми ги даде в определен ред и ми заръча да ги отварям, когато чувствам, че се нуждаем от помощ. Първо трябва да се отвори буреносното шишенце, следвано от това с кораба и така нататък.

Янти отново разгледа шишенцата — бурята, кораба, ларвата и жълтия газ. После погледна Кир.

— И ти ги донесе от твоя сън?

Той кимна.

— В който срещнах своя покровител.

— Как изглежда той? — попита Янти.

— Ами… зависи от това в какво настроение е. В момента има влечение към змии. Не бих казал, че човек се чувства спокойно при подобна среща.

Паулус я хвана за ръка и я поведе покрай Нера. Към вратата.

— Мога да остана — каза Янти. — Нямам никаква работа.

— С чичо ми ще обсъдим стратегията ни — каза Паулус. — Сигурно ще ти е скучно. — Засмя се. — А и не искаме да ти пречим, докато търсиш Конквилас или баща ти.

След този случай Янти стоеше предимно в каютата си. Опитваше се да открие Конквилас, запращаше съзнанието си над океана да го търси, прескачаше от умовете на един дракон в друг. Цял следобед летя с гигантските змии — наслаждаваше се на поривите на вятъра в лицата им и поемаше с пълни гърди изпълнения с мирис на саламура въздух над морето. Но нито веднъж не видя господаря на дракони. Сякаш бе изчезнал от лицето на света. Постоянните неуспехи започваха да я обезсърчават, но Паулус не губеше надежда. Малко бе изнервена от настойчивостта му. „Ще го намериш — повтаряше той. — Имам ти доверие.“ Напоследък нейният любим прекарваше доста време с чичо си Кир. Когато не разсъждаваха над предназначението на бутилките от Фиорел, двамата преглеждаха нещата, взети от хаурстафския дворец. На няколко пъти тя дочу странни металически звуци и зърна трепкащи светлини под прага на вратата. Ала успяваше да сдържа любопитството си.

И така, Янти пътуваше в усамотение. Четеше книгите, които бе взела от двореца. Откакто бе започнала да се самообразова, а не да трупа познания за света от очите на другите, интелектът ѝ бележеше напредък. Паулус ѝ бе подарил фина златна верижка за очилата, за да не ги изгуби. Освен това я обсипа със скъпоценни камъни и накити, донесени от двореца, макар че ако трябваше да е честна, те ѝ се струваха не особено изискани и ги носеше само в негово присъствие. Но виж, верижката бе нещо друго. Нещо по-лично.

Плаваха на югоизток, възползвайки се от попътния вятър, но скоро времето се промени и от север ги застигна буря. Злачно море бушуваше и клокочеше, зад прозорчето на Янти се издигаха вълни като планини. Ала тя бе прекарала твърде дълго време из моретата, за да се безпокои от лошото време. Бумтенето на водната стихия, скърцането на корпуса — всичко това ѝ се струваше дори вълнуващо.

Бурята продължи два дни и все още бушуваше, когато стигнаха драконовите гнезда на Кархен Дома. Вечерта тя стоеше с Паулус и Кир в остъкленото кормилно на „Ирилиански вестоносец“ и гледаше огромните летящи змии, които се рееха над скалистите брегове и частично потопените храмове. Дома бе много по-малък от Драконов остров и бе изоставен от хората още преди моретата да започнат да се покачват. Оловносивите облаци придаваха мрачно настроение на сцената, драконите изпълваха небосвода с тъмните си зловещи сенки. Дъждът барабанеше по покрива на кормилната рубка, морето около тях се надигаше и спускаше като втечнени въглища, но на запад топящата се слънчева светлина все още се процеждаше през облаците и бурята като втечнени пламъци.

Херцогът наблюдаваше тази сцена засенчил очи.

— Присъствието ни тук ще бъде докладвано на Конквилас — отбеляза Кир. — Той ще се погрижи да стигнем до Лосото, точно както заявихме.

— Очакваш отговор от него? — попита Паулус. — Тук?

— Може би — отвърна Кир. — Той знае, че Дома е на пътя ни. — Помълча за миг, после се усмихна и посочи буреносното небе. — Дали не е това, за което си мисля? — Махна на един от офицерите на Хоулиш. — Наметалото ми. Очилата. Елате, ваше височество. Хоулиш, събери хората си.

Янти различи на запад огромен крилат силует, който извиваше срещу перестите облаци. Беше се отделил от главната група летящи змии и се насочваше към тях.

Паулус навлече защитното наметало, нахлузи маската и нагласи пред очите си медни лоцмански очила. Янти погледна Кир, после пак приближаващия се дракон, взе своето наметало, загърна се с него и изтича след отдалечаващите се мъже.