Изкуството на лова

— Както се надявахме, ваше височество.

Хоулиш местеше очи между двамата. На лицето му се изписа безпокойство.

— Подредихме сандъците с товари както нареди херцогът — на оръдейната палуба и в барутния погреб. Далече от хранителните припаси и койките на моряците.

— Добре.

— Ще се нуждаят ли от… по-специално внимание? — добави Хоулиш.

Принцът махна с ръка.

— Бъдете спокоен, Хоулиш. В тези сандъци няма нищо друго освен разни неща, намерени в подземията на двореца. Неща, които би трябвало да облекчат нашето пътуване.

— Оръжия? — попита Хоулиш.

— Не точно.

Хоулиш мълчеше очаквателно, но беше ясно, че принцът няма никакво намерение да обяснява по-подробно. Затова той се обърна към Янти и добави:

— Госпожице Бакър. Да имате сведения за местонахождението на „Илена Грей“?

Това беше корабът, на който бяха отплавали от Лосото хората на Паулус. Вестта, че император Хю е освободил унмерите от гетата, бе стигнала до тях чрез един от дворцовите телепати — красивата Нера, която толкова бе впечатлила принца, че той я взе със себе си на това пътуване като лична гадателка. Янти все още бе малко подразнена от това назначение, но нямаше сили да заговори с принца. А и възраженията ѝ щяха да бъдат сметнати за това, което всъщност бяха. Ревност.

— Ще открием „Илена Грей“ веднага щом годеницата ми си отдъхне — отвърна Паулус. — И двамата сме изтощени от пътуването с карета дотук по неравните пътища и имаме нужда да се освежим.

Хоулиш кимна на един от офицерите си, който пристъпи напред, готов да ги придружи до каютите им.

Янти откри, че са ѝ отредили старата каюта на Браяна Маркс, с опалесцентни стени и под, посипан с прах от стъпкани перли. С аскетичното си обзавеждане тя ѝ напомняше за операционните зали и палатите за възстановяване в Хаурстафския дворец. Монашеска — това бе точната дума. Браяна вероятно бе целяла интериорът да навява спокойствие, но Янти изпитваше неясна тревога. Беше студено и безжизнено като в гроб и тя имаше чувството, че е неканен гост тук. Браяна се бе държала добре с нея по време на онова плаване. Но сега не ѝ беше останало друго освен откъслечни спомени.

Тъй като не беше прието Янти да дели постеля със своя годеник, Паулус и Кир бяха настанени в другия край на коридора, в предната част на фрегатата, където бе и Нера.

Бяха взели и слугите си. Роса, прислужницата на Янти, бе млада ивънсроумка, без съмнение избрана заради връзката ѝ с родината на Янти. Но въпреки общия си произход двете почти не бяха разговаряли. Роса разопакова багажа ѝ, подреди го в гардероба, поклони се и си тръгна. Янти дори не знаеше къде спи момичето. Сега, когато любопитството ѝ бе разпалено, се поколеба дали да не надзърне в ума ѝ и да открие.

Но не го направи.

Едно бе да използва дарбата си и да шпионира по време на война. Но да надзърта в главите на персонала щеше да е съвсем различно. Още повече да шпионира принца.

Денят, в който го направеше, щеше да е денят, в който любовта щеше да си отиде.

Кой знае защо се сети за Нера. И в този миг на заслепение от ревност в нея се надигна убеждението, че момичето е било избрано не само заради телепатичните си способности. Ала след миг се почувства гузна и се опита да прогони тези разяждащи мисли. В края на краищата тя щеше да бъде кралица.

Скоро „Ирилиански вестоносец“ напусна Порт Ел.

Щом излязоха от залива, Паулус прати да я повикат в каютата на херцог Кир.

Отвори ѝ Нера.

Янти се ококори от изненада. Паулус и чичо му се бяха навели над една маса под прозореца. Но какво правеше тук Нера? Янти се опита да ѝ се усмихне. Нера ѝ отвърна със свенлива усмивка и на бузите ѝ цъфнаха трапчинки. Имаше великолепни бели зъби. Русата ѝ коса сияеше като коприна. Сините ѝ очи бяха пълни с игриви пламъчета. Янти мигом я намрази.

— Зная, че още не сме разговаряли — каза Нера. — Но съм сигурна, че по време на пътуването ще станем добри приятелки.

Янти кимна.

— Нямам търпение.

— Янти — повика я Паулус. — Ела да ти покажа нещо.

Тя отиде до масата и видя, че на нея са поставени четири ичусаи — малките магьосническите шишенца, които бяха източник на саламурата. Стъклото, от което бяха направени, беше старо и помътняло, медните запушалки бяха здраво натикани в гърлата. Тя погледна Паулус и видя, че ѝ се усмихва.

— Какво? — попита.

— Е, какво мислиш?

Тя отново погледна шишенцата и този път погледът ѝ се задържа върху тях — защото не бяха ичусаи. Само едно бе пълно със саламура. Останалите съдържаха съвсем други неща.

В едното блещукаше светлинка. Не беше пламъче или светлинка от фитил, а по-скоро миниатюрни пулсации от разклонена светкавица. Янти посегна към шишенцето, но се поколеба.

— Може ли?

— Разбира се — отвърна Паулус.

Янти взе шишенцето и го разгледа. Вътре имаше съвсем мънички облаци — тъмни изпарения, които се търкаляха едно върху друго. Между тях проблясваше светкавица, озаряваща долната част на облаците.

— Това е буря — промълви тя.

— Нещо повече от буря — каза херцог Кир.

— Красиво е!

Паулус и чичо му се спогледаха.

— Мисли за тях като за нашия сватбен подарък.

— От Фиорел?

Той кимна и каза:

— Разгледай другите.