Изпепелена

Стиви Рей никога не би могла да забрави как изглеждаше той, когато се застъпи за нея пред самия Мрак. Беше толкова силен, смел и добър. Няма значение, че Далас, Ленобия и целият останал скапан свят вярва, че той е на страната на Мрака. Няма значение, че баща му е паднал воин на Никс, който е избрал злото преди векове. Нищо от това нямаше значение, защото тя видя истината. Той доброволно се пожертва, за да я спаси. Може и да не е избрал Светлината, но определено не беше на страната на Мрака.

Правилно постъпи, като го спаси по-рано. Беше права и като призова черния бик, за да спаси него. Независимо какво й костваше.

Репхайм си струваше цената да бъде спасен.

А нима не е така?

Би трябвало да е. След всичко, което се случи днес, би трябвало да е.

Тя престана да върти кичура и очите й започнаха да се затварят, макар да не искаше да мисли повече или да сънува кошмарния бик и болката, която беше толкова невъобразима.

Но клепачите й се затвориха и споменът за Мрака и това, което й беше причинил, се завърна. Докато се бореше с пълното си изтощение, Стиви Рей се видя отново в центъра на кръга, изпълнена с ужас, и чу неговия глас:

- Тук съм, защото тя е тук, а тя ми принадлежи.

И това просто твърдение прогони страха и спомена за Мрака, като направи място на Светлината и спасението, което дойде от нея.

Точно преди да заспи дълбоко Стиви Рей се замисли за красивия черен бик и за цената, която й беше поискал. Думите на Репхайм отново проехтяха в ума й:

- Тук съм, защото тя е тук, а тя ми принадлежи.

Последната й мисъл, преди да заспи, беше дали Репхайм

някога ще узнае колко верни изведнъж се оказаха думите му, по ирония на съдбата.

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА Старк

Старк се събуди и в първия момент не си спомняше нищо. Просто знаеше, че Зоуи е до него в леглото. Усмихна се сънено, обърна се и протегна ръка, за да я придърпа по-близо до себе си.

Докосването до студеното й безжизнено тяло веднага го разсъни и реалността се стовари върху него с гръм и трясък.

- Най-после. Вие червените явно сте много силни през нощта, но затова пък през деня спите като заклани.

Старк се изправи, намръщи се на Афродита, която се беше разположила в едно от кремавите кадифени канапета и бе кръстосала грациозно дългите си крака, като си пийваше топъл чай.

- Афродита, защо си тук?

Вместо да му отговори, тя погледна към Зоуи:

- Не е помръдвала, откакто се случи това, нали?

Старк се изправи и нежно зави Зоуи с одеялото. Докосна

бузите й и целуна единствения белег, който й беше останал - обичайния за всеки новак полумесец. Няма проблем, ако се върнеш при нас като обикновен новак. Просто се върни, помисли си той, докато докосваше белега. После се обърна към Афродита:

- Не, не е помръдвала. Не може. Тя е тук. И имаме само седем дни да разберем как да я върнем.

Шест поправи го Афродита.

- Да, права си. Вече са само шест - преглътна той тежко.

- Тогава да се залавяме за работа. Определено нямаме време за губене.

Афродита стана и тръгна да излиза от стаята.

- Къде отиваме? - попита Старк и тръгна след нея, но все още хвърляше по някой поглед на Зоуи през рамо.

Хей, трябва да се стегнеш. Ти сам каза, че тя не е тук. Престани да я зяпаш, все едно си някое малко кученце.

- Аз я обичам! Имаш ли някаква представа какво изобщо значи това?

Афродита спря и се обърна към него: ^

Любовта няма абсолютно нищо общо тук. Ти си нейният воин. Това значи много повече от „Ах, сърчице мое, Зоуи“ - каза тя саркастично. - Аз имам своя воин, така че знам какво значи това. И нека ти кажа, че ако моята душа се беше пръснала и бях заседнала в Отвъдното, не бих искала Дарий да драматизира и да рони крокодилски сълзи. Бих искала да се стегне и да се хване за работа, което значи да бъде жив и да дойде да ме защитава, така че да намеря начин да се върна обратно! Е, идваш или не?

Тя отметна косата си, обърна му гръб и изхвръкна в коридора.

Старк затвори уста и тръгна след нея. Вървяха мълчаливо и Афродита го водеше надолу по стълбите по изключително тесните коридори, след които следваха още стълби.

- Къде отиваме? - попита Старк.

- Ами, изглежда като някаква пещера. Мирише на влага и на някакъв странен телесен аромат. Прилича повече на затвор или психиатрична клиника, а Деймиън си помисли, че е умрял и е попаднал в рая на зубрачите. Така че хайде, опитай се да познаеш.

- Връщаме се обратно в някоя човешка гимназия?

- Близо си - отвърна тя и устните й се разтеглиха в лека усмивка. Отиваме в една много стара библиотека, пълна със зубрещи смотаняци.

Старк пусна тежка въздишка, за да не се засмее. Понякога Афродита му допадаше. Не че би й го признал.