Изпепелена

- Да, знам ги тези неща за баща ти, безсмъртната ти кръв и т.н., но Мракът пи от теб. И то доста. А това не може да е без значение. И за да бъда честна, изглеждаш зле.

- А ти не - каза той. - Мракът пи и от теб.

Не съм толкова пострадала, защото ти се появи като Ватман и ме спаси, преди гадният бик да ми направи нещо кой знае какво. После имах Светлината на своя страна, което беше много яко между другото. А и безсмъртната ти кръв ми действа като енергийна напитка.

- Не съм прилеп - каза той, понеже това бе единственото нещо, което успя да схване от думите й.

- Не те сравнявам с прилеп, казах, че беше като Ватман. Това е един супергерой.

- Аз и герой не съм.

Е, за мен си бил вече два пъти.

Репхайм не знаеше какво да отвърне на това. Слушаше как Стиви Рей го нарича герой и изпитваше необяснимо вътрешно въодушевление, което правеше болката му по-поносима.

Е, хайде. Нека да видим дали не мога да ти върна услугата. Отново.

Тя се изправи и му протегна ръката си,

- Не мисля, че бих могъл да ям точно сега. Малко вода ще ми дойде добре. Вече изпих всичката, която преди си бях донесъл.

- Няма да те водя в кухнята. Поне не и сега. Ще ходим навън. При дърветата. Добре, ако трябва да съм по-конкретна, отиваме при онова огромно дърво до старата беседка в двора.

- Защо?

- Вече ти казах. Ти ми помогна. Мисля, че и аз мога да ти помогна, но трябва да съм близо до земята, а знам, че и дърветата имат огромна мощ. Използвала съм я преди. Предполагам това е причината, поради която успях да призова онова нещо.

Тя потръпна, спомняйки си ясно за призоваването на Мрака, и Репхайм напълно я разбираше. Ако тялото не го болеше толкова, и той би потръпнал.

Но го болеше. Меко казано. Кръвта му пареше. С всеки удар на сърцето пулсираща болка преминаваше през цялото му тяло, а мястото, където се съединяваха крилете му, точно откъдето бикът беше пил, пламтеше в агония.

А тя си мислеше, че някакво дърво може да оправи това. което Мракът му е причинил?

- Мисля, че ще остана тук. Почивката ще ми се отрази добре. Както и водата. Ако искаш да направиш нещо за мен, донеси ми водата, за която те помолих.

-Не.

Стиви Рей се протегна надолу и със сила, която винаги го изумяваше, го издърпа на крака. Задържа го изправен, докато стаята се въртеше около него, и той не можеше да запази равновесие. За миг си помисли, че ще припадне като някое немощно момиче.

За щастие това не се случи и той отвори очи без страх, че ще стане за смях. Погледна към Стиви Рей. Тя все още държеше ръцете му.

Не се отдръпна от мен с отвращение. Не го направи и първия ден.

- Защо ме докосваш без страх? - чу се да я пита той, преди да успее да спре думите си.

Тя се засмя:

- Репхайм, точно сега не мисля, че би могъл да убиеш и муха. Освен това вече спаси живота ми два пъти, а и сме Обвързани. Определено не се страхувам от теб.

- Може би по-правилният въпрос би трябвало да е защо ме докосваш без отвращение?

Думите му отново изскочиха без разрешение. Почти.

Тя отново сбърчи вежди и той установи, че му харесва да я гледа замислена.

Най-сетне тя вдигна рамене:

- Не мисля, че е възможно един вампир да изпитва отвращение към някого, с когото е Обвързан. Искам да кажа, преди това бях Обвързана с Афродита и макар тя дотогава да ми се струваше много отвратителна... тя и сега си е отвратителна, де, но някак си израстна в очите ми, докато бяхме Обвързани, Нямам предвид в сексуален смисъл, но определено не ми се струваше така гадна вече.

Стиви Рей се ококори, като осъзна какво е казала, и думата „сексуален“, изглежда, продължаваше да витае из стаята.

Тя пусна ръцете му, сякаш я опариха:

- Можеш ли да слезеш додолу сам?

Тонът й прозвуча рязък и отсечен.

- Да, ще вървя след теб. Щом мислиш, че едно дърво наистина може да ми помогне.

Е, няма да отнеме много време да разберем.

Стиви Рей се обърна и тръгна надолу по стълбите.

- О, - започна тя, без да поглежда към него. - Благодаря ти, че ме спаси. Отново. Този път не беше длъжен да го правиш. - Тя се поколеба, сякаш избираше най-подходящите думи. - Той каза, че нямаше намерение да ме убива.

- Има неща, доста по-лоши от смъртта - отвърна Репхайм.

Това, което Мракът е в състояние да ти отнеме, може да

промени душата ти.

- А ти? На теб какво ти отне Мракът? - попита тя, все още без да поглежда към него, и забави крачка, за да му е по-лесно да я следва.

- Не ми е отнел нищо. Просто ме изпълни с болка и после се опи от нея, заедно с кръвта ми.

Те стигнаха до входната врата и Стиви Рей се обърна към него:

- Защото Мракът се опива от болката, а Светлината - от любовта.

От тези думи нещо му прищрака и той я загледа по-внимателно.

Да, осъзна той. Тя крие нещо от мен.

- Каква цена ти поиска Светлината за това, че ме спаси?

Стиви Рей не можа да го погледне в очите отново, от което го обзе паника. Помисли си, че тя изобщо няма намерение да заговори, но в крайна сметка го направи с тон, който звучеше почти ядосано: