Изпепелена

-Ти би ли ми разказал за всичко, което белият бик ти причини, докато пиеше от теб, докато се беше надвесил над теб и те измъчваше?

- Не - отвърна той без колебание. - Но другият бик...

- Не - повтори Стиви Рей. Не искам да говоря за това. Нека просто да го забравим и да продължаваме оттук нататък. Е, и да се надяваме, че ще успея да излекувам болката, която Мракът ти е причинил.

Репхайм излезе с нея на заледената поляна, която представляваше жалка гледка, разнебитена по този начин. Едно тъжно и сломено отражение на отминалия й разкош. Той вървеше след нея, опитвайки се да се разсее от ужасната болка, като мислеше каква ли може да е била цената, която Стиви Рей е платила на черния бик. Сигурно е било нещо огромно, щом тя така категорично отказа да говори за това.

Продължаваше да й хвърля по някой поглед крадешком, като си мислеше, че тя не забелязва. Изглеждаше здрава и възстановена от раните, които Мракът й причини. Всъщност изглеждаше силна, цяла и напълно здрава.

Но, както той много добре знаеше, външността понякога лъже.

Нещо не беше наред. Или поне нещо, свързано с цената, която е платила, я караше да се чувства неудобно.

Репхайм бе толкова концентриран в опитите си да я зяпа крадешком, че за малко да налети върху дървото, пред което тя беше спряла.

- Не можеш да ме баламосаш - каза тя и поклати глава. - Хич не те бива да си дискретен, така че престани да ме зяпаш. Добре съм. Боже, по-зле си и от майка ми.

- Обади ли й се?

Стиви Рей се намръщи:

- Да кажем, че не разполагах с кой знае колко много време напоследък. Така че не, не съм й се обадила.

- А трябваше.

- Не възнамерявам да говоря за майка си в момента.

Както искаш.

- А ти не ми дръж този тон.

Какъв тон?

Вместо да му отговори, тя просто си продължи:

- Седни там и стой мирно за малко, за да помисля как точно да ти помогна.

Сякаш за да му демонстрира думите си, тя седна на поляната и кръстоса краката си с гръб към стария кедър, който разпръсваше ароматни иглички навсякъде около тях. Понеже той не помръдна, тя направи нетърпелив жест към пространството до нея:

- Седни - нареди му тя.

И той седна.

- И сега?

Е, дай ми малко време. Не съм напълно сигурна как да го направя.

Той наблюдаваше как тя върти около пръста си една руса къдрица и разтриваше челото си замислено.

- Ще помогне ли, ако ми разкажеш какво стана, след като отпрашихте с онова досадно хлапе?

- Далас не е досаден. Освен това той мислеше, че ме нападаш.

- Добре, че не те нападах наистина.

- И защо?

Въпреки болката тонът й го забавляваше. Тя много добре знаеше, че малкото хлапе не представляваше никаква заплаха за него. Ако Репхайм наистина я нападнеше, немощният младеж нямаше да може да го спре. Но момчето имаше червен полумесец, значи бе едно от нейните хлапета. А Стиви Рей беше безкрайно лоялна. Така че Репхайм просто наведе глава с примирение и каза само:

- Защото щеше да е много неприятно, ако трябваше да се защитавам.

Устните на Стиви Рей се разтеглиха в усмивка:

- Далас наистина си мислеше, че ме защитава от теб.

- Той не ти е нужен - каза Репхайм, без да се замисля.

Стиви Рей го изгледа продължително. Искаше му се да

може да разчете изражението й по-ясно. Видя изненада и може би проблясък на надежда, но също така и страх. В това беше сигурен. Страх от самия него? Не, тя вече му доказа, че не се страхува. Значи страхът е от нещо друго, което той е засегнал с думите си. Не знаеше какво друго да каже, затова просто добави:

Както вече каза, аз не можех дори да полетя. Не бях никаква заплаха за теб.

Стиви Рей примига няколко пъти, сякаш за да отпрати нежелани мисли, и после вдигна рамене:

- Да, но ми беше ужасно трудно да убедя всички в Дома на нощта, че това е било просто някакво странно съвпадение и ти си се спуснал от небето точно когато призовах Мрака. И то не с цел да ме нападнеш. След като разбраха, че в Тулса има гарван-демон, за мен стана ужасно трудно да излизам сама от училище.

- Ще си тръгна.

Думите го накараха да почувства огромна празнина.

- И къде ще отидеш?

- На изток - отвърна той без никакво колебание.

- На изток? Искаш да кажеш във Венеция? Репхайм, баща ти не е в тялото си. Не можеш да му помогнеш, като отидеш при него точно сега. Мисля, че ще си от по-голяма полза, ако останеш тук и ми помогнеш да намерим начин да върнем двамата със Зоуи обратно при нас.

- Ти не искаш да заминавам?

Стиви Рей заби поглед надолу, сякаш изучаваше земята, върху която седяха:

- За един вампир е трудно да бъде далеч от човека, с когото е Обвързан.

- Аз не съм човек.

- Да, но това не ни попречи да се Обвържем, така че според мен правилата важат и в нашия случай.

Тогава ще остана, докато не ме пуснеш да си тръгна.

Тя затвори очи, сякаш думите му я нараниха, и положи усилия да остане на мястото си и да не се пресегне да я успокои и да я докосне.

Да я докосна? Искам да я докосна?

Той скръсти ръце пред гърдите си, като физическо отрицание на шокиращата мисъл.