Изпепелена

- Значи трябва винаги да постъпваш с чест и да пращаш враговете си на по-добро място. Ако можеш да правиш това като бранител, а не като момче, ако имаш чиста кръв, душа и ум, ще откриеш най-големия ужас в лекотата, с която приемаш и изпълняваш този вечен дълг. Но знай, че няма връщане назад, защото такъв е законът. Забрави за воинската ярост, злоба, предубеждение и мъст. Само твоята непоколебима вяра в честта може да ти бъде награда. Няма гаранция, че ще получиш любов, щастие или облага. Ние не оставяме нищо след себе си. — В очите на Сеорас Старк видя безгранично примирение. — Ще носиш дълга си вечно. Сега знаеш истината. Решавай, синко.

Образът на Сеорас изчезна и времето започна отново да тече. Другият беше на колене пред него и го гледаше с очи, пълни със страх и примирение.

Умри с чест. Когато Старк изрече тези думи наум, дръжката на меча му запулсира в ритъма на собственото му сърце. Той хвана дръжката с двете си ръце, за да се наслади на усещането.

Изведнъж тежестта на острието сякаш оживя и изпълни Старк с невероятна и изненадваща сила. Без колебание и емоция той изписа дъгата на лунния сърп с финалния си удар, забивайки острието в Другия, разсичайки го надве.

Тялото изчезна с дълбока въздишка.

Ехото от бруталното му действие отекна в него с пълна сила. Изпусна меча и падна на колене.

- Богиньо! Как е възможно да съм воин на честта след това, което направих?

Старк се строполи задъхан на земята. Погледна раните си, като очакваше да види разкъсана плът и много, много кръв. Но нямаше нищо такова. По тялото му нямаше нито една рана. Единствената кръв, която видя, беше попила в земята зад него. Единствената рана, която му остана, беше споменът за това, което току-що направи.

Сякаш се движеше сама, ръката му отново хвана меча. При спомена за смъртоносната рана, която току-що нанесе, тя потрепна, но той стисна здраво меча, търсейки успокоение в отекващия ритъм на сърцето си.

- Аз съм Бранител прошепна той.

А с думите дойде и приемането на истината и пълното й осъзнаване. Не ставаше дума за убиването на лошата половина от него, а за контролирането й. Това трябва да може един истински бранител. Той не отрича жестокостта, но умее да я владее с чест.

Старк наведе глава и я подпря на меча си.

- Зоуи, кралице моя, бани ри ши, реших да приема и да следвам пътя на честта. Това е единственият начин да бъда воина, от който се нуждаеш. Заклевам се пред теб.

След като Старк положи своя обет, портата, зад която започваха владенията на Никс, изчезна, заедно с меча. Старк остана сам, обезоръжен и паднал на колене пред дървото на желанията.

Той се изправи на крака и веднага се запъти към гората. Единствената му мисъл беше, че трябва да я намери. Неговата кралица, неговата Зоуи.

Но колкото повече наближаваше гората, толкова повече забавяше крачка и накрая спря.

Не. Отново грешеше. ^

Не Зоуи трябваше да намери първо, а Хийт. Колкото и досадна да е Афродита, той знаеше, че виденията й са истински. А какво, по дяволите, му беше казала тя? Нещо за Хийт, който трябва да се махне, за да може Зоуи да се върне. Старк се замисли. Колкото и болезнено да беше за него, разбираше, че видяното от Афродита е истина. Зоуи е с Хийт, откакто се помни. Видя го да умира, това пръсна душата и. Ако можеше да се възстанови и да остане тук с него...

Старк се огледа и както когато се свърза с меча си, започна да вижда.

Владенията на Никс бяха невероятни. Гората започваше точно пред него, но той усещаше колко просторна е тя. И че този свят се простира далеч отвъд нея. С чисто сърце си призна, че тук може да намери покой за душата си. Въпреки всичко, пред което беше минал, за да стигне дотук, и макар да знаеше, че мисията му далеч не е приключила, Старк искаше да навлезе в гората и да се потопи в мира и спокойствието, които тя излъчваше. Като добавим към това и присъствието на Зоуи, той беше готов да остане тук цяла вечност.

Така че, да, ако Зоуи и Хийт се съберат тук, тя би избрала да остане. Старк потърка с ръка челото си. Колкото и да му беше трудно да го признае, а тази мисъл буквално разбиваше сърцето му, Зоуи обичаше Хийт повече, отколкото

обичаше самия него. ^

Старк потрепна. Любовта на Зоуи към Хийт нямаше значение! Тя трябва да се върне, поне видението на Афродита показваше това. И ако Хийт не беше въвлечен в това, той лесно би я убедил да се върне. Такава беше тя, загрижена много повече за приятелите си, отколкото за самата себе

си.

Точно затова се налагаше Хийт да я изостави.

Трябваше да го намери и да го убеди да напусне единственото момиче, което някога е обичал. Завинаги.

Мамка му.

Невъзможно.

Но също толкова невъзможно беше да се пребори и със самия себе си и да приеме всичко, което това водеше след себе си.

Така че мисли, по дяволите! Мисли като бранител, а не като глупав хлапак.

Ще намери Зоуи. Правил го е и преди. А като я открие, Хийт ще е с нея.