Изпепелена

Погледът му попадна върху дървото на желанията. Това тук беше много по-голямо от онова в Скай, а парцалчетата, завързани за масивните му клони, променяха цвета и дължината си, развявани от топлия ветрец.

Дървото на желанията приемаше мечти и желания за любов.

А той обичаше Зоуи.

Старк затвори очи и се замисли колко много я обича и колко му липсва.

Времето минаваше... минути, може би часове. Не се случваше нищо. Не усещаше и най-дребния намек за това къде може да се намира тя. Изобщо не успяваше да я усети.

Не можеш да се предадеш. Мисли като бранител.

И така, любовта не можеше да го заведе при Зоуи. Тогава какво? Какво беше по-силно от любовта?

Той примига от изненада, защото знаеше отговора. Той му беше даден едновременно с титлата бранител.

- За бранителя честта е по-силна от любовта - каза той на глас.

Едва го изрече и точно над него от дървото на желанията се провеси златиста лента. Тя хвърляше металически отблясъци и напомни на Старк за гривната, която Сеорас носеше на китката си. Лентата се отвърза от дървото и се понесе навътре в гората. Без да се колебае, Старк я последва.

ДВАЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Хийт

Зоуи ставаше все по-зле. Просто не беше честно. Сякаш си нямаше достатъчно гадости на главата така или иначе. А сега се случи и това с пръсването на душата й и тя започна да се изплъзва. От него и от всичко. В началото беше малко по малко. Сега вече набираше скорост като лавина. Колкото по-навътре в гората навлизаха, пазейки се от това, което ги дебнеше навън (вероятно Калона), тя започна да се променя все по-бързо. И той не можеше да направи абсолютно нищо. Тя не би го послушала. Изобщо не би се спряла на едно място. Буквално.

Виждаше я пред себе си. Макар почти да бягаше между дърветата по зеления мъхест килим, не беше достатъчно бърз за нея. Тя вървеше все по-напред и по-напред, понякога прошепваше думи, носещи се във въздуха наоколо, понякога плачеше тихо, но никога не спираше, винаги беше в движение.

Струваше му се, че я вижда как се изпарява.

Трябваше да направи нещо. Той беше наясно, че всичко това се случваше, зашото душата й не беше цяла. Опита се да говори с нея, опита се да я убеди да събере парчетата от личността си и да се върне в тялото си. Не беше съвсем наясно с цялата тази история с Отвъдното, но колкото повече време беше тук, толкова повече неща научаваше, без някой да му ги казва. Те сами изникваха в ума му.

Боже, колко беше странно да мисли за себе си като за мъртъв. Но не беше страшно или ужасно, защото не се чувстваше мъртъв. Чувстваше се като самия себе си, само че на друго място. Хийт се почеса по главата. Мамка му, много беше трудно да го осмисли, но не беше никак трудно да осъзнае, че Зоуи не беше мъртва и мястото й не бе тук.

Хийт въздъхна. Понякога и той имаше чувството, че мястото му не е тук. Не че не му харесваше. Но Зоуи не беше никак добре, а те не можеха да напуснат гората, без Калона или който и да е там да ги подгони, а може би дори да ги убие отново. Ако това е възможно. Но като изключим тези неща, тук щеше да е добре.

Но просто добре.

Сякаш духът му търсеше нещо друго. Нещо, което не можеше да намери тук.

- Просто си мъртъв от прекалено скоро, това е.

Хийт подскочи изненадано. Зоуи стоеше пред него, движейки се напред-назад, а очите й бяха потънали в скръб.

- Зо, мила, изкарваш ми акъла, като изскачаш така неочаквано пред мен. - Той се опита да обърне всичко на шега. - Сякаш ти си призракът, а не аз.

- Извинявай... извинявай... - промърмори тя и започна да се движи в кръг около него. - Просто те ми казаха, че не си щастлив, защото си мъртъв отскоро.

- Кои са те?

- Останалите, които са нещо като мен - каза тя и махна с ръка към вътрешността на гората.

Хийт пристъпи по-близо до нея, за да вървят успоредно един до друг.

- Мила, не помниш ли, че вече говорихме за тях. Те са частици от теб. Затова се чувстваш толкова объркана сега. Следващия път като говорите, кажи им да се върнат обратно в теб. Така нещата ще се оправят.

Очите й бяха огромни и блуждаещи.

Не, не мога.

- Но защо?

Зоуи избухна в сълзи:

Не мога, Хийт. Мина твърде много време. Не мога да събера душата си. Не си спомням много неща, не мога да се концентрирам. Единственото нещо, което знам със сигурност, е, че си го заслужавам.

- Не е вярно!

Хийт отново пристъпи към нея, хвана я за раменете и я принуди да го послуша. В този момент с периферното си зрение забеляза златиста панделка, която отклони вниманието му от Зоуи.

Този миг беше достатъчен за нея, за да се раздвижи отново.

Трябва да вървя! - проплака тя. Не мога да спирам, Хийт. Това е единственото, което мога да правя.

Преди да успее да я спре, тя му се изплъзна и бледото й тяло се понесе като перце на вятъра навътре в горичката.

- Ах, мамка му.

Той тръгна след Зоуи. Тя трябваше да го изслуша. Трябваше да й помогне. Изведнъж спря на място. Проблемът беше, че всъщност не знаеше как да й помогне.