Капанът на свободата

— Да, мислех, че ще се досетиш. Кое е по-важно? Да унищожим „Бегълците“ или да върна Слейд отново в затвора?

Той замълча за момент.

— Несъмнено Слейд е по-важен, въпреки че идеалният вариант е да свършиш и двете задачи. А колкото до връщането на Слейд в затвора, можеш сам да прецениш. Ако той умре, няма да пролея и една сълза. Основното за нето е, че той не трябва да се изпуска от надзор — не бива да говори и да предава информация на трети човек. — Макинтош насочи бледосините си очи към мен. — Мъртвите не говорят.

Ето това беше. Заповед да убия Слейд, ако преценя, че е необходимо. Започнах да разбирам защо министър-председателят имаше предубеждения за Макинтош. Беше опасно да държиш до себе си такъв човек. Той замина за Лондон на следващия ден, а аз го последвах два месеца по-късно като отговор на поредното писмо от Люси. Връщане назад нямаше.

6.

I

Седях и гледах брендито в чашата. Мислех усилено и не бях близнал нито капка. Мина онова време, когато по цял ден се наливах, беше дошъл моментът да помисля сериозно. А, бога ми, имаше за какво.

Всичко беше станало точно по плана на Макинтош. Престъплението, процесът, затворът, Слейд и накрая „Бегълците“, но след това играта загрубя. Групичката наистина беше способна, а системата й за сигурност — непоклатима като на професионална шпионска организация. И ето ме мен — попаднал в самото й сърце и неспособен да направя нищо повече от онова, което можех в Южна Африка.

Виновна беше онази проклета подкожна инжекция в микробуса, която обърка всичко. Не бях очаквал такова нещо, както и този затвор след това. Все още не разбирах целта им. Работеха на принципа, че трябва да са осведомени най-подробно за клиентите си. И освобождаваният не биваше да знае как точно е станало, важен беше резултатът. Тази организация беше твърде професионална, за да е истинска.

А и бях загубил Слейд.

Това беше най-лошото и ако някога се измъкнех от Дебелото лице, Макинтош щеше да ме изкорми. Инструкциите му бяха повече от ясни. Ако се появеше възможност Слейд да се измъкне от наблюдението ми, трябваше да го убия. Можех да прережа гърлото му с тъпия кухненски нож, докато спи, или да го удуша с шнура на лампата. Не бях направил нито едно от двете.

Разбира се, повече от сигурно е, че ако бях убил Слейд някоя вечер, на сутринта вече нямаше да съм между живите, но не тази мисъл ми попречи. Пресметнах шансовете ни и намислих няколко изхода от ситуацията. Мислех, че ние със Слейд можем да избягаме заедно, че не бяха открили кой всъщност съм. Но нито едно от тези неща не стана и ситуацията беше повече от объркана.

Лежах на леглото с ръце на тила и се чудех как бяха разбрали за размяната. Фетфейс се опитваше да ме убеди, че знае, че не се казвам Риардън, тъй като отпечатъците от неговите пръсти в „Джон Форстър Скуеър“ не съвпадали с моите. Знаех, че това е нагла лъжа, защото под наблюдението на Макинтош аз лично бях сложил моите отпечатъци в досието на Риардън и всички отпечатъци, които идваха оттам, трябваше да съвпадат с моите.

Ако Фетфейс знаеше, че не съм Риардън, то със сигурност не беше от отпечатъците. Защо тогава, по дяволите, се опитваше да блъфира?

Напрегнах мисълта си до крайност, като прехвърлих през ума си най-различни хипотези. Например предположих, че Фетфейс само подозира, че не съм Риардън, и се опитва да блъфира с надеждата да се издам. Но аз не се бях поддал и сега той трябваше да представи отпечатъците, които бях сигурен, че не притежава, а дори и да ги имаше, те биха съвпаднали с моите.

Това беше само едно предположение сред много други, но всички водеха до същото — Фетфейс или знаеше положително, че аз не съм този, за когото се представям, или само подозираше. И в двата случая проблемът беше как, по дяволите, беше разбрал. Къде се бях изпуснал?

Върнах се отново към времето, преди да замина за Англия, но не открих никаква грешка. Не бях направил или казал нещо, което да ме издаде, и това ме наведе на отвратителното подозрение, че има изтичане на поверителни сведения, пукнатина в здравата черупка на сигурността.

Помислих си за Макинтош. Това грубо, безскрупулно копеле, което ме подтикна да се хвана на въдицата. Той би продал и собствената си майка за доброто на държавата. Раздразнено тръснах глава. Тази пресилена метафора добре показваше, че съм уморен, което си беше самата истина. Ако Макинтош решеше, че като ме предаде, ще постигне целта си, би го направил без никакво колебание.

Помислих задълбочено над този вариант, но го отхвърлих, защото не виждах никакъв смисъл да го прави — поне не сега. Следователно оставаше тази така способна Люси Смит, на която Макинтош вярваше толкова много и за която не знаех нищичко. Разбира се, имаше и други възможности, при които по невнимание сигурността да не е била запазена. Например офисът му можеше да бъде подслушван от някой, който има интерес от цялата история, и какво ли още не.