Капанът на свободата

От банята долетя дългоочакваното и ясно чуващо се из цялата стая шуртене на вода.

Пуснах въжето и внимателно огледах стаята, за да се уверя, че всичко беше на мястото си и че нищо няма да се стори подозрително на Фетфейс, когато влезе. Беше чисто и подредено с изключение на леглото, където бях късал чаршафа. Взех го отново и го накъсах на дълги ивици. Щеше да ми бъде нужен. След което оправих леглото.

Имах да свърша още някои неща. Отворих гардероба и прегледах съдържанието му. Там се мъдреха един костюм в порядъчно тъмносиво, спортно сако, панталон и кафяви обувки. Не знаех дали се намирам в град или в провинцията. Ако се появях в град, костюмът щеше да е точно на мястото си, но ако се окажеше, че се намирам в сърцето на провинцията, костюмът щеше да бие на очи, докато в града и двата типа облекло щяха да са добре дошли. Така че облякох спортното сако. Взех също шапката и шлифера.

Бил съм преследван и преди и знам, че едно от най-трудните неща е на пръв поглед така обикновеното миене и поддържане на чистоплътността. Ако брадата ми пораснеше с цвят, по-различен от косата, щях да привлека вниманието. Блондинката ме беше посъветвала да се бръсна два пъти на ден. Полицията е много добре запозната с проблема за чистотата на преследвания и затова се правят постоянни проверки на всички обществени тоалетни и големи хотели.

Така че си взех самобръсначката, сапун, кърпи за ръце и лице. Всичко това съвсем спокойно щеше да се побере в джобовете на шлифера, без да ги издува прекалено много. Навих жицата и я пъхнах от вътрешната страна на шапката. Всяко наблюдателно ченге разбира за какво става дума, когато види такава жица, и затова не исках да се забелязва, ако ме претърсват — щяха да ме хвърлят зад решетките за нула време.

Това се отнасяше също и за пистолета — ако успеех да се добера до този на Фетфейс. Тази мисъл ме наведе на друг въпрос. Докъде можех да стигна в използуването на оръжието, ако станеше нужда?

Култът към Джеймз Бонд беше родил известен брой глупави идеи. Забранени са номерата с две нули, а също и разрешението за убиване. Доколкото знам, нямах никакъв номер освен този на досието ми, какъвто имат всички служители. Но със сигурност никой никога не се е обръщал към мен като към номер петдесет и шест или какъвто и да е друг — какво остава пък за 0056. Агентите никога не убиват просто така. Това не означава, че не убиват въобще. Правят го само по заповед при стриктно определени обстоятелства. Да се освободиш от някого, като го убиеш, предизвиква гримаса на отвращение — объркващо и непоправимо е, а и обикновено има други начини да накараш някого да си затвори устата, които са също толкова ефективни.

Естествено, понякога убийството е наложително и на агента е наредено да го извърши. Дали това предполага разрешително да убиваш, не мога да кажа, но със сигурност не позволява да се нанасят неограничени телесни повреди. Оставяш твърде много трупове след себе си и секретната служба престава да бъде секретна.

Колкото до моя случай, Макинтош не беше казвал да убивам никого освен Слейд, а това, най-общо, означава никакви убийства. Такива доброволни убийства в занаята са известни като „случайности“ и всеки агент, който е такъв глупак да го направи, много бързо бива уволняван като неспособен и несигурен. Служител, който оставя след себе си трупове, би предизвикал неизразим ужас в малките закътани канцеларийки в Уайтхол, които имат невинно подвеждащи имена на вратите.

В крайна сметка отново стигнах до стария морален проблем — кога на човек е позволено да убие друг човек? Отговорих си, като цитирах израза: „Убий или ще бъдеш убит!“ Ако се намирах в опасност да бъда убит, тогава ще убия другия като реакция на самозащита, но не и преди това. Убил съм един-единствен човек през живота си и след това два дни не можах да се съвзема от шока.

След като реших този въпрос, започнах да планирам как да извърша палеж. Като отворих бюфета, открих, че вътре има бутилка и половина южноафриканско бренди, почти пълна бутилка скоч, джин и половин бутилка „Драмбуйе“. Изпробвах брендито и „Драмбуйето“ и те се оказаха лесно възпламеними, макар и не толкова, колкото на мен ми се искаше. Съжалих, че не си бях поръчал ром — има някои прекрасни видове, които са стопроцентов алкохол и отлично биха послужили за целта, макар че само господ знае какво причиняват на стомаха.

След това си легнах и спах спокойно, като човек, който е чист пред съвестта си.

II

На следващата сутрин не ми донесоха закуска. Таафе дойде, но не както обикновено с количка, а само влезе и ми посочи вратата. Вдигнах рамене и излязох. Май това щеше да бъде краят на купона. Отведоха ме долу в затъмнената със завеси стая, където подписах чека. Минах покрай някаква застаряваща двойка от типа на Дарби и Джоун, които седяха толкова нервно на края на столовете си, сякаш бяха в чакалнята на зъболекарски кабинет. Погледнаха ме с безразличие, като минах покрай тях, за да отида в стаята, където ме чакаше Фетфейс.

Той ме изгледа студено.