Капанът на свободата

Отидох в банята и наплисках лицето си със студена вода. Макинтош да върви по дяволите с неговите подли машинации! Това, което трябваше да направя, беше да се измъкна от този противен капан. Не трябваше да умувам как бях влязъл в него, а как да изляза.

Изтрих лицето си и се върнах в спалнята. Заех се да правя преглед на наличните оръжия. Един мъж с опит в моето положение наглася съоръженията си според материалите, които има подръка. Например сервираха ми по три ястия на ден, а заедно с тях и червен пипер. В джоба си държах хартиена кесийка, в която имаше достатъчно, за да бъде заслепен човек. Пиперът може да се окаже много полезен, когато се яви подходящ случай.

След като помислих около пет минути, отидох до гардероба и извадих един чорап, който напълних наполовина с пръст от саксиите, наредени на перваза, като взех по малко от всяка. Премерих тежестта му на ръка, завързах го и го стиснах в шепата си. Щеше да послужи за добър заглушител. Е, вярно, не беше тежък като пясък, но щеше да свърши работа.

Има много начини, по които човек може да се измъкне от заключена стая. Ако имаш пистолет, е лесно да си пробиеш път, можеш да направиш пожар, но е опасно. Не е сигурно, че ще се измъкнеш, а може и да има трагични последствия. Винаги си припомням историята на Чарлз Ламб за изгореното прасе. Можех да използвам някои трикове, но тези момчета не се връзваха лесно. Вече се бях опитал да подмамя Дебелото лице да ме пусне на двора и той не се хвана.

Това ме наведе на мисълта за него и за поведението му, когато идваше при мен. Той винаги беше много внимателен. Ключът щракваше, той влизаше и заставаше с гръб към вратата и винаги с лице към стаята. След което пазачът заключваше отвън. Фетфейс никога не заставаше с гръб към мен. Бях се опитвал да застана зад него, но той по никакъв начин не позволяваше да му отвлека вниманието. А и носеше пистолет. Когато животът ти зависи от това, забелязваш и най-малките детайли. И независимо колко внимателно е ушит костюмът, малката подутинка го издаваше.

И така, трябваше да издебна Фетфейс, да застана зад него и да го ударя с чорапа, пълен с пръст. За това беше нужно да използвам трикове на илюзионистите. Той трябваше да си помисли, че съм пред него, когато аз всъщност ще бъда зад гърба му. Тъй като не ме биваше много-много като хипнотизатор, се запитах какво ли ще стане, но все пак се захванах за работа.

Първо, отидох в банята и дръпнах водата на тоалетната. Верига нямаше, тъй като казанчето беше от тези, които се слагат на около метър и половина над пода и се задействат с кранче. Разтърсих се да намеря някаква връв. Беше ми нужна цяла макара, но тъй като нямах, трябваше да импровизирам.

Лампата в банята се светваше, както във всички хубави сгради, чрез дръпване на едно въженце, което висеше от тавана на удобна височина. Така се сдобих с връв, дълга метър и нещо. Нощната лампа беше свързана с контакт на перваза на пода чрез двужичен кабел, изолиран с пластмасова обвивка. Когато разделих жичките една от друга, получих доста дълго въженце.

Имаше и още една лампа на тоалетката, която също допринесе за целта, но все пак не беше достатъчно, затова трябваше да измисля нещо друго. Халатът ми беше от хавлиен плат с необрязана бримка и имаше колан. Разнищих го на многобройни нишки, навързах ги и, слава богу, получих това, което ми трябваше. Въжето беше достатъчно, за да направя примка за душене — естествено не толкова здрава като струна от пиано, но не бях в положение, в което можех да си позволя да капризнича.

Направих примка и я окачих на дръжката на казанчето. След това прокарах връвта покрай стената на спалнята, та до вратата. Можех да използувам макара, но вместо това си послужих с изолационните скобки, които придържаха електрическите жици. Надявах се, че ще издържат.

Но жестоко се лъжех.

Дръпнах лекичко — не стана нищо. Опитах по-силно — резултатът беше същият. Накрая дръпнах много силно и едната скобка се откова от пода.

Така въобще нищо не ставаше.

Върнах се в банята и отново дръпнах водата, като се опитах да натисна дръжката колкото се може по-леко. Очевидно беше нужно много по-голямо усилие, за да се задвижи, отколкото моето импровизирано въже можеше да приложи. Трябваше да измисля нещо друго. Известно време оглеждах казанчето, след което махнах капака и отвътре се подадоха чарковете му — клапанът и придружаващите го джунджурии — изобретението на неизвестния Томас Крапър. Движението на дръжката надолу беше резултат от преместването на дълго бутало надолу и аз заключих, че триенето беше причината дръжката да не се плъзга свободно. Ако можех по някакъв начин да откача тази дръжка и да въздействам направо на буталото, сигурно щях да успея.

Половин час по-късно бях готов да опитам отново. Бях удължил въжето с ивици от накъсан чаршаф. Щеше да се вижда, но само в банята, а там нямаше значение. Оставих вратата на банята открехната и се върнах на поста си на другия край на въжето. Вдигнах от пода свободния му край, стиснах го между пръстите си и дръпнах силно.