Капанът на свободата

— Имаше цяла нощ на разположение да измислиш достоверна история, мистър Който-и-да-си.

Аз атакувах направо:

— Къде е листът с отпечатъците?

— Не е тук — отвърна той кратко. — Във всеки случай той не ни е нужен.

— Все още не мога да разбера за какво говориш. И ако си мислиш, че съм прекарал цялата нощ, за да измислям приказки само за да си доволен ти, много се лъжеш. Времето ми трябва за много по-важни неща — казах аз и това си беше чистата истина.

Той изсумтя презрително.

— Ти си лъжец. Дебелата ти глава не може ли да побере, че тайната вече е издадена? Липсва само един малък детайл — твоята самоличност. — Той поклати съжалително глава. Знаем, че не си Риардън. Всичко, което искаме да разберем, е кой, по дяволите, си.

Но защо му трябваше да го знае — това беше въпросът. Имах някаква смътна идея, която никак не ми се понрави. Ако не бях Риардън, той щеше да иска да знае дали биха ме търсили усилено. Това е много важно, когато възнамеряваш да убиеш някого. Имах ли важни връзки? За кого работех? И защо? Той щеше да държи да му отговоря на всичките тези въпроси.

А и беше толкова убеден, че не съм Риардън, което беше много тревожно. Въздъхнах дълбоко.

— Аз съм Джоузеф Риардън. Както ми каза Косгроув, проверили сте всичко най-подробно за мен, преди да ме измъкнете от затвора. Защо е сега това ненадейно съмнение, Фетфейс? Да не би да се опитвате да се измъкнете от задълженията си?

— Не ме наричай Фетфейс! — изсъска той. — Не са ми нужни отпечатъци, за да ми докажат, че не си Риардън, защото ти самият току-що го направи. Преди малко в коридора ти мина покрай една двойка стари хора, мистър и мисис Риардън от Бракиан, Южна Африка. Твоите така скъпи и уважавани баща и майка, долно копеле такова! Ти не ги позна, а и те също.

На това нямаше какво да кажа, така че замълчах. Но стомахът ми се сви.

Фетфейс ми показа зъбите си в свирепа усмивка.

— Когато казах, че тайната е издадена, говорех съвсем сериозно. Знаем за Макинтош и няма смисъл да отричаш, че го познаваш. Известени сме за измамническата смяна на имената и затова ще е по-добре да ни кажеш цялата истина.

Този път наистина се почувствах смазан. Сякаш бях сграбчил оголена жица, по която тече ток, и се надявах да не се изпише на лицето ми. Причините за моето разкриване можеха да бъдат най-различни, но когато се отнасяше за Макинтош, ситуацията ставаше три пъти по-опасна.

— За бога, какъв е този Макинтош?

— Колко забавно! — кисело промърмори Фетфейс. Той погледна часовника си. — Ще трябва да вземем по-строги мерки, но за нещастие имам ангажимент и сега нямам време. Давам ти два часа за размисъл. Помисли си добре за мерките, които ще приложим. Уверявам те, че няма да са от най-приятните.

Колкото и да бях потиснат, не можех да се сдържа и почти се изсмях в лицето му. Действаше като злодей във второто действие. Нямаше никаква среща и двата часа бяха предназначени да ме съкрушат, като си представям най-отвратителни картини на изтезание. А и въобще нямаше да чака два часа, щеше да дойде най-много след час. Фетфейс беше аматьор и, изглежда, черпеше идеите си от телевизията. Той бе мекушав и не би стигнал до мъчения, затова се надяваше, че ще се огъна по този детски начин.

— Добре. Ако искаш да измисля някаква история, ще го направя и ще ми отнеме два часа.

— Ние не искаме приказки, както ти казваш, а истината.

— Но вие знаете истината, по дяволите!

Той просто вдигна рамене и направи знак на мъжа, който стоеше зад мен, да ме отведе горе. Риардънови, ако въобще бяха те, се бяха изпарили. Порази ме прозрението, че дебелото лице можеше да блъфира и за тях. Но все пак знаеше и за Макинтош.

Веднага след като ме заключиха в стаята, се залових за работа. Обръснах се бързо и прибрах самобръсначката и останалите неща в джоба на шлифера. Облякох се, като сложих спортното сако от туид, взех чорапа с пръстта и заех позиция до вратата. Между пръстите си стиснах края на пригоденото за целта въже.

Чакането беше дълго. Струваше ми се, че съм стоял там часове, но въпреки всичко трябваше да продължа да стоя точно там, защото от времето зависеше всичко. Огледах стаята, за да проверя дали всичко беше наред, и с успокоение въздъхнах. Вратата на банята беше открехната, но изглеждаше затворена. Жицата, която минаваше през стаята, не се виждаше. Всичко, което трябваше да направя, беше да стоя зад вратата и да чакам.

Въпреки че чакането ми се стори безкрайно дълго, Фетфейс се върна след час. Бях предвидил правилно. Чух гласове от коридора и стиснах здраво въжето. В момента, в който чух щракването на ключа, започнах да дърпам, като прилагах все по-голяма сила, за да задвижа буталото на казанчето.

Когато вратата се отвори, се чу шуртенето на водата.