Кармила

Сега ще Ви разкажа нещо толкова странно, че то изисква изцяло вашето доверие в моята правдивост, за да можете да повярвате на моята история. Тя е не само вярна, но и аз наистина бях неин очевидец.

Беше през една приятна лятна вечер. Баща ми ме помоли, да се поразходя малко с него покрай онази красива горска ивица, която споменах, че се простира пред замъка.

— Генерал Шпилсдорф не може да дойде при нас толкова скоро колкото предполагах — каза баща ми докато се разхождахме.

Той трябваше да ни посети за няколко седмици и ние очаквахме пристигането му на следващия ден. Щеше да доведе със себе си една млада дама — негова племенница. Госпожица Райнфелд аз никога не бях виждала, но чух да я описват като едно много очарователно момиче и в нейна компания аз си бях обещала много щастливи дни. Това посещение и новото запознанство, което то обещаваше, представляваха моята мечта от много седмици.

— И колко скоро ще дойде? — запитах аз.

— Няма да е до есента. Нито след два месеца… — отговори той. — А сега пък съм много доволен, мила, че никога не си познавала госпожица Райнфелд!

— И защо? — попитах, засегната и любопитна.

— Защото бедната млада дама е мъртва — отвърна той. — Забравих, че не съм ти казал, но ти не беше в стаята, когато получих писмото на генерал Шпилсдорф тази вечер.

Бях силно потресена. Генерал Шпилсдорф бе споменал в първото си писмо от преди шест или седем седмици, че тя не била добре, но нямало нищо, което би предизвикало и най-малкото безпокойство за сериозна опасност.

— Ето го писмото на генерала! — каза баща ми и ми го подаде. — Страхувам се, че той е в голяма печал. Струва ми се, че писмото е било написано при силна възбуда и разсеяност.

Седнахме на една пейка до великолепни липови дървета. Слънцето залязваше с цялото си меланхолично величие зад покрития с гори хоризонт, а потокът, който тече до нашия дом и преминава под стръмния стар мост, криволичеше сред огромни дървета. Водата му отразяваше в своето течение избледняващия пурпур на небето.

Писмото на генерал Шпилсдорф бе толкова необикновено, толкова безумно и на някои места толкова противоречиво, че аз го препрочетох два пъти. Вторият път четях на глас на баща ми. Бях неспособна да възприема съдържанието с изключение на предположението, че мъката бе разстроила разсъдъка му.

То гласеше: