Кармила

„Изгубих моята мила племенница, която толкова много обичах. През последните дни на заболяването на скъпата Берта не бях в състояние да ви пиша. Преди това нямах представа за грозящата я опасност. Изгубих я и сега научавам ВСИЧКО, но твърде късно. Тя почина в покоя на невинността и в славната надежда за едно благословено бъдеще. Злодеят, който предаде нашето безразсъдно гостоприемство, извърши всичко това. Помислих, че приемам в дома си невинност, радост, един очарователен спътник за моята изгубена Берта. Небеса! Какъв глупак съм бил! Благодаря на Бога, че детето ми умря без подозрения за причината на своето заболяване и за ненавистната страст на причинителя на цялото това нещастие. Отдавам остатъка от живота си на преследване и унищожаване на едно чудовище. Казано ми е, че мога да се надявам да изпълня моето справедливо и безмилостно намерение. Засега почти няма светъл лъч, за да ме води. Проклинам моята суетна доверчивост, моята жалка любов към превъзходството, моята слепота, моята упоритост — всичко, но е твърде късно! Не мога да пиша или говоря правилно сега. Разсеян съм. Веднага щом се възстановя малко, ще се отдам на разследване, което вероятно може да ме доведе и до Виена. По някое време наесен, след два месеца или по-рано ако съм жив, ще Ви видя ако ми позволите, разбира се. Тогава ще ви кажа всичко, което сега не се осмелявам да напиша върху хартия. Сбогом! Молете се за мен, скъпи приятелю!“

Така завършваше това странно писмо. Въпреки че никога не бях виждала Берта Райнфелд, очите ми се напълниха със сълзи от внезапното съобщение. Бях объркана и дълбоко разочарована.

Слънцето вече залязваше и падаше здрач. В приятната ясна вечер ние се разхождахме, размишлявайки Върху възможните значения на жестоките и несвързани изречения, които аз току-що бях прочела. Оставаше ни да извървим почти една миля преди да достигнем до пътя, които минава пред замъка и през това време луната ярко светна. При подвижния мост срещнахме госпожа Перодон и Госпожица дьо Лафонтен, които бяха излезли гологлави, за да се наслаждават на изключително красивата лунна светлина. Наближавайки ги, ние чухме как гласовете им се преливаха в оживен диалог. При моста се присъединихме към тях и заедно останахме да се любуваме на красивата гледка. Поляната, през която току-що бяхме преминали лежеше пред нас. Отляво тесният път криволичеше между стволовете на величествени дървета и се губеше от погледа всред сгъстяваща се гора. Отдясно същият път пресичаше стръмния и живописен мост, покрай който се издигаше разрушена кула, пазила някога прохода. Отвъд моста се очертаваше стръмно възвишение покрито с дървета и обрасли с бръшлян скали.

Над ниските места и поляни, се прокрадваше, подобно на пушек, тънък слой мъгла, заличаващ разстоянията с прозрачното си було. Тук-там различавахме реката, леко пробляскваща на лунната светлина.

По-нежна и приятна гледка човек не би могъл да си представи! Новините, които току-що бях научила я превърнаха в меланхолия, но нищо не можеше да наруши нейното невъзмутимо, тържествено спокойствие, омагьосващото величие.