Кармила

Госпожата отговори на тези въпроси дотолкова, доколкото ги бе разбрала. Постепенно младата дама си припомни как се бе случило премеждието и бе доволна да чуе, че никой в каретата или прислугата извън нея не се е наранил. Когато научи, че майка й я бе оставила тук до своето завръщане след три месеца, тя заплака.

Щях да прибавя моите утешения към тези на госпожа Перодон, когато госпожица дьо Лафонтен постави ръката си върху моята казвайки:

— Не се приближавай! Засега е достатъчно един човек да води разговор с нея. Едно съвсем малко вълнение би я сломило окончателно.

„Веднага щом момичето се почувствува добре в леглото — помислих аз, — ще изтичам до стаята й горе и ще я видя.“

Междувременно баща ми беше изпратил един прислужник на кон да повика лекаря, който живееше на около две левги разстояние от нас. А в замъка една спалня се приготвяше за приемането на младата дама. Сега вече непознатата се изправи и подпирайки се на ръката на госпожа Перодон, премина бавно през подвижния мост и портата на замъка.

Прислужниците в хола чакаха, за да я приемат и тя бе отведена към стаята й. Салона, в който обикновено стояхме и служеше за наша гостна, беше просторен, с четири прозореца и гледаше към рова, подвижния мост и към горския пейзаж, който току-що описах.

Помещението беше облицовано в резбовано дърво от дъб, с огромни шкафове, а столовете тапицирани с алено кадифе от Утрехт. Стените бяха покрити с гоблени, обградени от огромни златни рамки, фигурите по тях бяха в естествена големина, облечени в стари и много интересни костюми, а представените сюжети ловни — лов с ястреби и соколи, и най-вече празнични. Не бе толкова недостижимо човек да се чувствува изключително удобно. Тук ние пиехме чай и баща ми с неговите патриотични наклонности настояваше тази национална напитка да присъства редовно на масата, наред с нашето кафе и какао.

Тази нощ ние отново седнахме там и при запалени свещи обсъждахме приключението от вечерта. Госпожа Перодон и госпожица дьо Лафонтен присъстваха в нашата компания. Младата непозната, едва легнала в леглото си, бе потънала в дълбок сън и тези дами я бяха оставили на грижите на една прислужница.

— Как намирате нашата гостенка? — попитах аз веднага щом госпожата влезе. — Разкажете ми всичко за нея!

— Харесвам я изключително много! — отговори госпожата. — Тя е, според мен, най-красивото създание, което някога съм виждала. На твоите години е и е толкова нежна и хубава!

— Тя е невероятно красива — намеси се госпожицата, която бе надникнала за миг в стаята на непознатата.

— И какъв сладък глас! — добави госпожа Перодон.

— Забелязахте ли една жена в каретата, която не излезе от нея след като тя бе изправена отново? — запита дьо Лафонтен. — Тя само гледаше от прозореца.

— Не, не сме я видели.

Тогава госпожица дьо Лафонтен описа една отвратителна черна жена, с нещо като цветен тюрбан на главата, която гледала през цялото време от прозореца на каретата, поклащайки глава и хилейки се подигравателно към дамите. Била с блестящи очи и огромни бели очни ябълки, а зъбите й били стиснати като при силна ярост.

— Забелязахте ли злите погледи на глутницата от слуги? — попита госпожата.

— Да! — каза баща ми, който току-що бе влязъл. — Грозни, презрени хора! Такива още не бях виждал през живота си. Надявам се, че няма да успеят да оберат бедната дама в гората. Те са умни негодници, въпреки всичко, организират се само за минута.

— Смея да кажа, че са изтощени от твърде дългото пътуване — каза госпожата. — Освен че изглеждаха зле, техните лица бяха странно слаби, тъмни и мрачни! Много съм любопитна, признавам, но се осмелявам да кажа, че младата дама ще ни разкаже всичко за това утре, ако се е възстановила достатъчно.

— Не мисля че ще може! — каза баща ми със загадъчна усмивка и леко кимване с глава, сякаш знаеше повече за това, отколкото искаше да ни каже.

Това ме направи още по-заинтригувана за онова, което се бе случило между него и дамата в черно кадифе по време на краткия, но сериозен разговор непосредствено преди нейното заминаване. Бяхме едва останали сами, когато го измолих да ми каже. Той не се нуждаеше от много настояване.

— Няма особена причина, за да не ти кажа. Тя изрази нежелание да ни безпокои с грижи за дъщеря си, казвайки, че тя имала крехко здраве, била нервна, но с напълно здрав разум.

— Колко странно е да се каже всичко това — намесих се аз. — Толкова ненужно е.