Катедралата

— О, Боже! — тя започна да се свлича към земята, ала с ъгълчето на окото си улови Бакстър. Нито един негов мускул не бе трепнал и той се държеше, сякаш не го интересуваше какво лети към него — бомба или карамфил. Тя се изправи неохотно. Чу как на гранитните стъпала точно зад нея се разби бутилка и замръзна в очакване на експлозия от петрол или нитроглицерин, но единственият последвал звук беше сподавеното възклицание на множеството. После наоколо настана тишина. Зелена боя от разбитата бутилка бе изпръскала дрехите на хората, намиращи се наблизо. Краката й се разтрепериха от облекчение и устата й пресъхна. Сър Харолд завъртя главата си към нея и попита:

— Това също ли е част от традицията?

Тя не владееше гласа си достатъчно, за да отговори, и само го гледаше. Бакстър застана зад нея. Раменете им се докоснаха. Изпита желание да се отдръпне, обаче не го направи. Той леко обърна глава:

— Ще останеш ли до мен, докато всичко това свърши? Измести очите си към него. Бленди на фотоапарати щракаха покрай тях. каза му тихо:

— Смятам, че тук някъде има убиец, който има намерение да ме убие днес. Той външно не реагира на тази информация.

— Е, може би тук някъде има няколко, които възнамеряват да убият мен… Обещавам, че няма да се хвърлям пред гърдите ти, ако и ти обещаеш същото.

Позволи си да му се усмихне:

— Мисля, че постигнахме съгласие по този въпрос.

Бърк стоеше непоклатим под ударите и блъскането на заобикалящата го тълпа. Погледна часовника си. Целият епизод бе отнел две минути. За миг си беше помислил, че това е, което очаква, обаче за петнайсет секунди разбра, това не са фенианите.

Полицаите от службата за сигурност на стъпалата бяха действали бързо, но не особено решително пред фанатизираната тълпа. Ако тази бутилка се беше оказала бомба, щеше да се наложи да мият нещо повече от зелена боя. Бърк ливна в гърлото си голяма глътка от плоското шише. Знаеше, че този ден безопасността бе проблем от такъв мащаб, че изобщо беше престанала да бъде проблем.

Припомни си малкото, което знаеше за фенианите. Според Фъргюсън бяха ветерани, умееха да оцеляват и не бяха религиозни фанатици. Каквато и да беше тяхната мисия, те най-вероятно смятаха да се измъкнат след това, и тъкмо то според Бърк щеше да направи задачата им още по-трудна, а неговата работа — малко по-лесна. Поне така се надяваше.

Полковник Денис Лоугън успокояваше Пат и Майк, които бяха разтревожени от виковете на тълпата. Лоугън се изпъна и погледна часовника на железния стълб. Една минута след дванайсет.

— По дяволите! — извика към адютанта си майор Коул. — Започвайте този проклет парад.

— Слушам, сър.

Адютантът се обърна към Бари Дюган, офицерът, който от двайсет и пет години даваше със зелена свирка сигнал за началото на парада.

— Офицер Дюган ! Начало!

Дюган приближи свирката до устните си, напълни дробовете си и изтръгна най-продължителния и силен сигнал за всичките двайсет и пет години, през които го бе правил.

Полковник Лоугън застана пред войсковата част и вдигна ръката си. Погледна няколко пресечки нагоре и видя тълпа от журналисти и полицаи в сини униформи около някаква ирландска каруца, от която продаваха алкохол. Никога не си губят времето, ако ги оставиш на мира. Спомни си девиза на своя полк: „Разчисти пътя!“ Свали ръката си и обърна глава над дясното си рамо:

— Хо-о-о-д-о-о-м… марш!

Полкът тръгна. Армейският оркестър поде „Гариоуен“ и двеста двайсет и третия ден на Свети Патрик започна.

Глава 11

Патрик Бърк пресече булеварда до бордюра срещу катедралата и застана до загражденията. 69-и полк се изравни с катедралата и полковник Лоугън даде команда мирно.

Разделиха загражденията зад Бърк на мястото, където зелената пътека стигаше до улицата. Група обикновено облечени хора напусна парадния строй и се приближи към катедралата.

Бърк си спомни, че кардиналът случайно бе споменал пред журналистите предния ден, че любимата му песен е „Дани бой“. Диригентът на военния оркестър изглежда беше приел това като заповед и нареди на оркестъра да засвири сладката жива мелодия. Някои от хората на улицата и много сред множеството около катедралата спонтанно подеха песента. За един ирландец беше трудно да не откликне на тази песен, особено ако вече е ударил няколко.

О, Дани бой, гайдите, гайдите свирят, планината огласят, отекват в дола. Отиде си лятото, розите бавно умират. Ти върви, аз ще те чакам тук, у дома.

Бърк наблюдаваше антуража от големци, който се качваше по стъпалата: церемониалмайсторите, кметът Клайн, губернатор Дойл, сенатори, конгресмени, цялата светска власт в града и щата, а много от тях — и в държавата. Всички минаваха през отвора в загражденията, тръгваха по тясната пътека и се представяха на кардинала. После се отдръпваха бързо, както изискваше протоколът. Вярващите коленичеха и целуваха пръстена със зелен камък. Другите се покланяха или ръкуваха.

Върни се, когато лятото стъпи в полето, или зимата тиха скове долината във мраз.

Ще те чакам и денем, и под звездите в небето — о, Дани бой, колко много обичам те аз!