Катедралата

Лоугън усещаше сърцето си да затуптява по-бързо с изтичането на последните минути. Не виждаше, но усещаше тълпата от хора, струпани наоколо, стотиците хиляди зрители отпред по дължината на парадния маршрут, полицията, парадните трибуни в парка, камерите и журналистите. Това трябваше да бъде ден на почит и тържество, прочувствено и даже тъжно. В Ню Йорк този ден биваше увенчан от парада, който продължаваше да се провежда, независимо от войната, депресията или гражданските борби от 1762 година насам. Всъщност той беше стълб на ирландската култура в Новия свят и нямаше да умре, дори ако последният мъж, жена или дете в стара Ирландия загинат в борбата с британците. Лоугън се обърна към майор Коул:

— Готови ли сме, майоре?

— Воините-ирландци са винаги готови, господин полковник.

Лоугън кимна. Ирландците винаги са готови за всичко и неподготвени за нищо.

Отец Мърфи огледа хилядите посетители, които се тълпяха пред стъпалата на катедралата. Той пристъпи и застана върху дългата зелена пътека, която бе постлана от главния вход между месинговите парапети до улицата. Пред него между парапетите стояха рамо до рамо кардиналът и монсеньор. От двете им страни бяха британският консул Бакстър (до кардинала) и госпожица Малоун (до монсеньор). Мърфи се усмихна. Подреждането не отговаряше строго на протокола, но така нямаше да могат да се хванат за гушите толкова лесно.

Застанали без строго определен ред около групата на кардинала, се виждаха свещеници, монахини и църковни попечители. Мърфи отбеляза, че присъстват най-малко две преоблечени ченгета. Вдигна поглед над хората пред себе си, за да види тълпата от другия край на булеварда. Момчета и момичета се бяха покатерили на пиедестала на Атлас и си подаваха бутилки. Очите му бяха привлечени от познато лице: Патрик Бърк бе застанал пред пиедестала, с ръце опрени на едно полицейско заграждение. Мъжът стърчеше над тълпата около него и изглеждаше необичайно безразличен към оживените групи хора, които го притискаха от тротоара към заграждението. Мърфи осъзна, че присъствието на Бърк му вдъхва увереност, макар да не беше в състояние да отговори защо му е необходимо това.

Кардиналът се обърна към Бакстър и заговори с глас, в който се долавяше онзи неутрален тон на дипломатичност, така характерен за него.

— Ще останете ли с нас през целия ден, господин Бакстър?

Бакстър отдавна беше отвикнал да го наричат „господин“, но не смяташе, че кардиналът придава на това някакъв особен смисъл. Той също обърна глава и срещна очите му.

— Ако ми позволите, Ваше високопреосвещенство.

— Ще ми доставите удоволствие.

— Благодаря ви.

Той продължи да гледа кардинала, който вече се бе извърнал. Беше стар човек, но имаше остър поглед. Бакстър прочисти гърлото си.

— Извинете, Ваше високопреосвещенство. Мисля, че може би трябва да стоя малко встрани от центъра на събитията.

Размахвайки ръката си към хора в тълпата, които викаха приветствия, кардиналът отговори:

— Господин Бакстър, вие сте центърът на събитията днес. Вие и госпожица Малоун. Това наше малко шоу развихри въображението на политическите коментатори. Както се изразяват те, това е новината на деня. Всички обичат тези прецеденти, скъсването с миналото. — Той се обърна и дари Бакстър с широка ирландска усмивка. — Ако мръднете и на инч, в Белфаст, Дъблин, Лондон и Вашингтон ще си оскубят косите.

Обърна се отново към тълпата и продължи да размахва ръка, като редуваше жестове на весел поздрав с даване на благословия.

— Да, разбира се. Не бях взел предвид политическата страна на нещата, мислех само за безопасността. Не бих желал да стана причина някой да бъде наранен или…

— Бог бди над нас, господин Бакстър, а комисар Дуайър ме увери, че полицейското управление прави същото.

— Звучи окуражаващо и от двете страни. Скоро ли сте говорили с него? Имам предвид комисаря на полицията.

Кардиналът се обърна към Бакстър и го фиксира с усмивка, която показваше, че разбира шегата, но не я намира за забавна. Денят обещаваше да е дълъг.

Патрик Бърк наблюдаваше стъпалата. Забеляза своя приятел отец Мърфи близо до кардинала. Това сигурно е странен живот за един мъж. Да се обречеш на безбрачие. На бащините и майчините грижи на монсеньори и игуменки. Все едно вечно да си останеш момче. Майка му бе пожелала това за него. Свещеник в семейството беше връх в общественото положение, според тези стари ирландци. Но той бе станал ченге, което беше също толкова добре прието в онези стари квартали, и никой не бе разочарован. Най-малко той.