Катедралата

— Ето какво, Пат. Тук започваме да откриваме някои късчета от мозайката, и картинката, която се очертава, не е никак приятна. Във ФБР са получили сведения от информатори в ИРА, че група ренегати от Ирландия са се разшетали из Ню Йорк и в средите на бостънската ИРА, опипват почвата да видят дали могат безпрепятствено да направят в тази страна нещо, което са планирали.

Бърк изтри врата си с кърпичка.

— Както казват старите кавалеристи, виждам много следи от копита, които отиват, но нито едно не се връща.

Лангли каза:

— Разбира се, нищо не сочи директно Ню Йорк или деня на Свети Патрик…

— Има един закон, който гласи, че ако си представиш най-лошото нещо, което може да се случи, в най-лошия възможен момент, то непременно се случва. Денят на Свети Патрик е един кошмар при възможно най-добрите обстоятелства. Той е Марди Гра и Денят на падането на Бастилията, взети заедно. Така че ако съм шеф на ирландска група ренегати и искам да направя голям удар в Америка, бих го направил в Ню Йорк, на седемнайсети март.

— Разбирам. Как смяташ да подходиш към това?

— Ще започна с изравянето на стари познанства. Ще обходя баровете. Ще слушам какво говорят патриотите в тях. Ще ги черпя. Ще купувам хора.

— Действай внимателно! Бърк затвори и отиде до бара.

— Какво да бъде?

— Едно малко — постави банкнота от двайсет долара на бара. Познаваше бармана, гигант на име Майк. Бърк вдигна питието си и остави рестото на бара. — Да те черпя ли едно?

— Още е рано.

Барманът не бързаше да се отдалечи. Знаеше кога някой иска нещо. Бърк мина на лек ирландски акцент. — Търся едни приятели.

— Иди на църква.

— Там няма да ги намеря. Братята Фланегън. Еди и Боб. Също Джон Хики.

— Техен приятел ли си?

— Виждаме се всяка година на седемнайсети март.

— Тогава би трябвало да знаеш, че Джон Хики е мъртъв, мир на праха му. Фланегън се върнаха в родината си, вече има година. Сега пий и да те няма! Тук няма да намериш приятели.

— Това ли е барът, откъдето изхвърлят през прозореца по един пиян на всеки празник на Свети Патрик?

— Ще бъде, ако не се чупиш — очите му бяха спрени неподвижно върху Бърк.

Среден на ръст мъж, със скъпо палто, внезапно се появи от едно сепаре и застана до Бърк. Каза тихо с британски акцент:

— Може ли да поговорим?

Бърк погледна мъжа, който кимна с глава към вратата. Двамата излязоха навън. Мъжът го поведе през улицата и спря на ъгъла.

— Казвам се майор Бартолъмю Мартин и съм от Британското военно разузнаване — извади дипломатическия си паспорт и военната си карта.

Бърк изобщо не ги погледна.

— Това не означава нищо.

Мартин махна към един небостъргач по средата на две пресечки.

— В такъв случай не е лошо да отидем там.

Бърк позна сградата, без да поглежда към нея. Видя двама огромни полицаи от Тактическите сили, застанали на няколко ярда от входа с ръце зад гърба. Мартин мина покрай тях, отвори вратата и я задържа. Бърк влезе в голямото мраморно фоайе и забеляза четирима мъже от Специалните служби, разположени на стратегически места. Мартин тръгна бързо към дъното на фоайето, където каменна преграда скриваше асансьорите на сградата. Вратите на асансьора се плъзнаха настрани и двамата влязоха в него. Бърк се протегна и натисна бутона за деветия етаж. Мартин се усмихна:

— Благодаря.

Бърк огледа мъжа. Беше застанал в класическата поза за пътуване с асансьор — разкрачени крака, ръце зад гърба, глава извита нагоре, зает да следи нарастването на светещите числа. Въпреки ранга му, няма нищо военно в Бартолъмю Мартин, мислеше си Бърк. По-скоро прилича на актьор, който се приготвя да се вживее в трудна роля. Не бе постигнал контрол над устата си. Тя беше твърда и упорита, въпреки усмивката. Може би даваше представа какво представлява човекът в действителност.

Асансьорът спря и Бърк последва майора в коридора. Мартин кимна на някакъв мъж отляво, облечен в син блейзър с лъскави жълти копчета.

На стената в коридора, точно срещу Бърк, се намираха кралският герб и силно излъскана бронзова табела с надпис: „БРИТАНСКИ ИНФОРМАЦИОННИ СЛУЖБИ“. Нямаше знак, който да показва, че именно тук се намират шпионите, но никое консулство или информационен център на посолство, не го декларираха открито. Бърк последва Мартин в просторна стая. Руса секретарка, облечена в син костюм от туид, в тон с плаката на Конкорд зад гърба й, се изправи при тяхното приближаване и поздрави с ясен британски акцент:

— Добро утро, господин майор.

Мартин поведе Бърк през врата точно зад бюрото, през стая за разчитане на микрофилми в малка дневна, обзаведена в по-традиционен стил, отколкото останалата част на това място. Единственият детайл, който подсказваше, че то е правителствена служба, бе голям туристически плакат, който изобразяваше черно-бяла крава, застанала насред слънчева поляна. Надписът гласеше: „Открийте тишината и спокойствието на английското село“. Мартин затвори вратата, заключи и окачи палтото си на права закачалка.

— Седнете, лейтенант.