Катедралата

— Фенианите отново са яхнали конете, момчето ми.

— Наистина ли? А откъде са взели конете?

— Не се шегувам, Патрик. Говоря за група ренегати, съставена в по-голямата си част от „временни“ от Ълстър. Наричат себе си фениани.

Бърк кимна. Беше чувал за тях.

— Тук ли са? В Ню Йорк?

— Боя се, че да.

— С каква цел?

— Не мога точно да кажа, но са намислили някаква пакост.

— Достоверен ли е източникът?

— Много.

— Тези хора занимават ли се с тероризъм?

— Казано на съвременен език, да. Затънали са до уши в това. Те са убийци, подпалвачи и атентатори. Каймакът на временната ИРА. Изравнили са със земята по-голямата част от центъра на Белфаст и са отговорни за стотици убийства. Лоша банда.

— Така изглежда. Какво правят през уикендите? Фъргюсън запали цигара с треперещи ръце.

— Да поседнем.

Бърк го последва към една пейка срещу клетката на горилите. Докато крачеше, гледаше мъжа пред себе си. Ако въобще съществуваше човек, по-отживял времето си и по-приличащ на Дон Кихот, от Джак Фъргюсън, той никога не го бе срещал. Все пак Фъргюсън беше някак си оцелял в ада на политически левите и дори бе останал жив, след опит да бъде убит — или, както Фъргюсън би го поправил, след политическо посегателство над живота му. В тези неща можеше да му се вярва.

Марксистки ориентираните „официални“ не се доверяваха на отцепилите се от временната ИРА, и обратното. Всяка страна все още имаше хора в противниковия лагер и те бяха най-добрите източници на информация за съответната страна. Единствената обща връзка между тях беше дълбоката омраза към англичаните и политиката на ненамеса в Америка. Бърк седна до Фъргюсън.

— ИРА не е извършвала терористичен акт в Америка от втората световна война — изрецитира Бърк една конвенционална истина. — И не смятам, че са готови да го направят сега.

— Това е вярно, разбира се, за „официалните“, даже и за „временните“. Но не се отнася за тези фениани. Дълго време Бърк стоя мълчаливо, после попита:

— Колко са?

Фъргюсън запали нова цигара от недогорелия си фас.

— Поне двайсетина, може би и повече.

— Въоръжени ли са?

— Разбира се. Когато са напуснали Белфаст, са били невъоръжени, но тук има хора, които им помагат.

— Коя е мишената?

— Кой знае? Днес има безброй мишени. Стотици политици на парадните трибуни, в шествието. Хора на стъпалата на катедралата. Освен това, разбира се, има Британско консулство, Британски авиолинии, Ирландско бюро по туризма, Търговска легация на Ълстър…

— Добре. Списъкът ми е известен.

Бърк загледа една горила с червени горящи очи. Тя се бе втренчила в тях през решетките на клетката. Животното изглеждаше заинтересовано и обръщаше главата си винаги, когато проговореха.

— Кои са водачите на тези фениани?

— Мъж, който нарича себе си Фин Макмейл.

— Как е истинското му име?

— Може да разбера днес следобед. Дясната ръка на Макмейл е Джон Хики, кодово име Дърмът.

— Хики е мъртъв.

— Не е, живее тук, в Ню Джърси. Сигурно наближава осемдесет.

Бърк никога не бе срещал Хики, но кариерата му в ИРА беше толкова дълга и толкова опръскана с кръв, че го споменаваха в учебниците по история.

— Нещо друго?

— Не, това е засега.

— Къде можем да се видим по-късно?

— Обаждай ми се вкъщи на всеки час след дванайсет по обяд. Ако не се чуем, ще се видим тук на терасата на ресторанта в четири и половина… освен ако това, което трябва да се случи, вече не се е случило. В такъв случай за известно време ще напусна града.

Бърк кимна:

— Мога ли да направя нещо за теб?

Фъргюсън изигра едновременно изненада и безразличие, както правеше винаги, щом стигнеха до това.

— Какво да направиш ли? Ами добре… Да видим… Как е специалният фонд напоследък?

— Мога да взема неколкостотин.

— Добре. Малко сме я позакъсали.

Бърк не знаеше дали има предвид себе си и съпругата си, или своята организация. Може би и двете.

— Ще се опитам да взема повече.

— Както искаш. Парите не са толкова важни. Важно е да се избегне кръвопролитие и правителството да разбере, че ние помагаме. И никой друг да не предположи това — винаги сме постъпвали тъй. Фъргюсън се изправи и протегна ръка.

— Довиждане, Патрик.

Бърк се изправи и пое ръката на Фъргюсън.

— Направи каквото можеш, Джак, но внимавай! Дълго гледа след Фъргюсън, който накуцваше по пътеката и изчезна зад часовника. Усети, че е измръзнал, и отпи от шишето си. Фенианите отново са яхнали конете. В главата му се мярна подозрението, че този ден на Свети Патрик ще бъде най-запомнящ се от всички.

Глава 8

Морийн Малоун остави чашата с чай и зашари с поглед из хотелската трапезария.

— Би ли желала нещо друго? — усмихна й се през масата Маргарет Сингър, секретар на Амнести Интърнешънъл.

— Не, благодаря — тя едва не добави „госпожо“, но се възпря навреме. Три години, прекарани като революционер, не можеха да променят вроденото почтително отношение.

До Маргарет Сингър седеше Малкълм Хъл, също от Амнести. А от другата страна на кръглата маса беше мъж, представен само като Питър. Той бе облегнал гръб на стената и наблюдаваше главния вход на трапезарията. Не ядеше, нито се усмихваше. Пиеше само неподсладено кафе. Морийн познаваше добре този тип мъже.