Катедралата

Морийн се върна назад в мислите си, преди пет години в Лондон. Тя и Шийла се бяха укривали в една сигурна къща, в ирландския квартал на Ийст Енд. Мисията им беше секретна и само военният съвет на временната ИРА знаеше къде се намират. Една сутрин на вратата позвъни цветар и остави букет от английска лавандула и попадийно семе. Ирландката, чиято беше къщата, се бе качила в тяхната стая и беше хвърлила цветята на леглото.

— Секретна мисия, а? Какви глупаци сте вие всички — скастри ги тя и се изплю на пода.

С Шийла прочетоха придружаващата картичка: „Добре дошли в Лондон. Правителството на Нейно Величество се надява, че ще прекарате гостуването си приятно и ще се възползвате от удоволствията, които предлага Островът, както и от гостоприемството на англичаните“. Беше като преписано направо от официална туристическа брошура. Само дето не бе подписано от Бюрото по туризма, а от военното разузнаване. Никога през живота си не беше изпитвала по-голямо унижение и страх. Тя и Шийла избягаха от къщата само с дрехите на гърба си и прекарваха дните в парковете и лондонското метро. Не се осмелиха да потърсят други контакти, защото се страхуваха, че ги следят. Не след дълго, след най-ужасните две седмици, които бе прекарала през живота си, се върнаха в Дъблин.

Сега извади част от картичката от плика и прочете думите: „Добре дошла в Ню Йорк. Надявам се престоят ти да бъде приятен и да се възползваш от удоволствията, които предлага Островът, както и от гостоприемството на хората“. Не бе нужно да изважда цялата картичка, за да види подписа, но все пак го направи и прочете името „Фин Макмейл“.

Морийн затвори вратата на стаята си и я залости. Цветята бяха вече на тоалетното шкафче. Извади ги от вазата и ги занесе в банята. Накъса ги и ги смачка, после ги пусна в тоалетната. В огледалото виждаше отражението на спалнята си и полуотворената врата на съседната дневна. Обърна се рязко. Вратата на дрешника също бе открехната, а тя не беше оставила която и да е от тях отворена. Пое дълбоко въздух няколко пъти, за да е сигурна, че гласът й ще прозвучи спокойно.

— Брайън?

Чу движение в дневната. Коленете й започнаха да треперят и ги притисна едно към друго.

— Върви по дяволите, Флин!

Вратата, свързваща спалнята с дневната, отскочи настрани.

— Госпожо? — от другия край на стаята я гледаше камериерката.

Морийн въздъхна дълбоко.

— Има ли тук още някой?

— Не, госпожо.

— Някой идвал ли е?

— Само момчето с цветята.

— Моля ви, излезте.

— Да, госпожо.

Камериерката избута количката си в коридора. Морийн отиде след нея да затвори вратата, после седна във фотьойла и впери поглед в сложно преплетените шарки на тапета.

Беше изненадана от спокойствието си. Почти й се прииска той да се изтърколи изпод леглото и да се усмихне с онази странна усмивка, която въобще не приличаше на усмивка. Извика в представите си неговия образ и той застана пред нея. Той би казал: „Мина страшно много време, Морийн“. Винаги изричаше това, след като са били разделени. Или: „Къде са цветята, моето момиче? На някое специално място ли си ги поставила?“

— Да, много специално — отвърна на глас тя. — Пуснах ги в скапания клозет.

Поседя там няколко минути, продължавайки въображаемия си разговор с него. Разбра колко много й липсва и как иска да чуе отново гласа му. Беше едновременно развълнувана и уплашена от мисълта, че той е наблизо и ще я открие.

Телефонът до нея иззвъня. Остави го да звъни дълго, преди да вдигне слушалката.

— Морийн? Наред ли е всичко? — Беше Маргарет Сингър. — Да дойда ли да те взема? Трябва да сме в Ирландския павилион…

— Слизам веднага.

Затвори и започна да се изправя бавно от фотьойла. Прием в Ирландския павилион, после присъствието й на стъпалата пред „Свети Патрик“, шествието и парадните трибуни в края на деня. След това благотворителна вечеря, организирана от ирландското културно общество за децата на Ирландия. После летище „Кенеди“. Колко много забавления в името на това, хората да бъдат утешени за опустошенията от войната. Възможно е само в Америка. Само американците могат да превърнат Апокалипсиса в танцова забава.

Мина бавно през дневната и влезе в спалнята. На пода видя едничък зелен карамфил и коленичи, за да го вдигне.

Глава 9

Патрик Бърк надзърна от телефонната кабина в сумрачния интериор на „Блеърни стоун“, който се намираше на Трето авеню. На стъклото на бара имаше залепени картонени детелини, а от тавана висеше пластмасова шапка, каквато носеше популярен вълшебник от ирландските фолклорни приказки. Бърк набра директен номер на „Пълийс Плаца“.

— Лангли?

Инспектор Филип Лангли, шеф на отдела за разузнаване в полицейското управление на Ню Йорк, отпи от кафето си.

— Получих доклада ти за Фъргюсън.

Лангли погледна надолу от прозореца на тринайсетия етаж към Бруклин Бридж. Мъглата над морето започваше да се разсейва.