Катедралата

В средата на Пето авеню при Четирийсет и четвърта улица двете ирландски хрътки Пат и Майк, които бяха талисман на 69-и боен пехотен полк, опъваха силно каишките си. Полковник Денис Лоугън, командирът на полка, почука нетърпеливо по крака си с ирландското офицерско бастунче. Хвърли поглед към небето и помириса въздуха, после се обърна към майор Матю Коул:

— Какво ще бъде времето днес следобед, майор? Майор Коул, като всички добри адютанти, имаше отговор за всичко.

— Очаква се появяването на студен фронт по-късно, сър. До вечерта ще има студен дъжд или сняг. Лоугън кимна и издаде напред масивната си челюст

с предизвикателен вид, сякаш искаше да каже: „Времето да върви по дяволите. Пълен напред!“

Младият майор наподоби неговата поза, макар че челюстта му не беше толкова голяма.

— Мисля, че дотогава парадът ще е завършил, господин полковник.

Той погледна Лоугън, за да види дали го слуша. Чудесното ъгловато лице на полковника му служеше добре при срещи на командния състав, но това изражение, придаващо му вид на скала, се смекчаваше от премрежените като на жена зелени очи. Много неприятно.

Лоугън погледна часовника си, после големия часовник на железния стълб пред сградата на поръчителския тръст „Морган“, на Пето авеню. Големият часовник избързваше с три минути, те щяха да тръгнат, когато удари дванайсет. Лоугън никога нямаше да забрави снимката във вестника, която показваше неговото подразделение, повело парада, и часовникът на три минути след дванайсет. Текстът под снимката гласеше: „ИРЛАНДЦИТЕ ЗАКЪСНЯВАТ“. Това никога повече нямаше да се случи.

Командният състав на полка се върна след проверката на войсковата част и се събра пред знаменосците. Националното и полковото знаме плющяха от движещия се с пет мили в час вятър, който духаше по булеварда от север. Многоцветните бойни флагове, някои от които бяха реликви от Гражданската война и войните с индианците, красиво се развяваха. Лоугън се обърна към майор Коул:

— Как се чувстваш?

Майорът потърси в ума си отговор, ала този въпрос го свари неподготвен:

— Моля… сър?

— Какво усещаш, човече. Как се чувстваш — натърти на последната дума.

— Добре. Добре се чувствам.

Лоугън погледна лентичките от ордени върху гърдите на майора. Кървавочервено петно изпъкваше сред другите като рана.

— Тогава, във Виетнам, имал ли си някога усещането, че нищо не е както трябва?

Майорът кимна замислено.

Лоугън очакваше отговор, който да потвърди собственото му безпокойство, обаче Коул бе твърде млад, за да е развил онова особено чувство до степен, в която да може да го идентифицира и определи сред цялата джунгла в недрата на остров Манхатън.

— Бъди нащрек днес! Това не е парад, а операция. Не позволявай на главата си да се замае.

— Да, сър.

Лоугън погледна полка си. Войниците стояха свободно. Лъскавите им каски отразяваха слънцето над тях. През раменете им бяха преметнати автомати М-16. Тълпата на Четирийсет и четвърта улица се разрасна поради настъпването на обедната почивка на служителите в близките офиси, които се опитваха да си намерят по-добро място за гледане. Някои се бяха покатерили на знаците, които забраняваха и разрешаваха движението, върху пощенските кутии и циментовите кашпи с току-що напъпилите дървета по протежението на улицата.

На пресечката край полковник Лоугън се смесиха вестникари с политици и официални лица от парада. Ръководителят на парада, старият съдия Дрискъл, потупваше всички по гърба, както бе правил повече от четирийсет години. Церемониалмайсторите на парада, великолепни в черните си костюми с райе панталони, изпъваха трикольорните си ленти и оправяха цилиндрите си. Губернаторът стискаше всяка ръка, която изглеждаше способна да задвижи някои лост по време на избори, а кметът Клайн беше нахлупил най-глупавото зелено бомбе, което Лоугън бе виждал.

Лоугън погледна нагоре по Пето авеню. По широкия булевард нямаше движение и хора. Тази странна гледка напомняше второкласен научнофантастичен филм. Полковник Лоугън беше впечатлен най-много от тази гледка сред всичко видяно през този ден. Оттук не можеше да види катедралата, скрита между Петдесета и Петдесет и първа улица, но виждаше полицейските бариери около нея и посетителите на най-долните стъпала.

Някакво мълчание започна да тегне над кръстовището, след като стрелките на часовника се приближиха с още едно деление към дванайсет. Военният оркестър, съпровождащ 69-и полк, преустанови настройването на инструментите, а гайдарите от „Емърълд Съсайъти“ на страничната улица спряха да се упражняват. Важните лица, които 69-и полк трябваше да ескортира до парадните трибуни, започнаха да заемат определените им места под одобрителния поглед на съдия Дрискъл.