Катедралата

— Без поезия, ако обичаш.

— Фин Макмейл е Брайън Флин. Преди Морийн Малоун да напусне ИРА, тя и Брайън Флин са били любовници.

Бърк се изправи:

— Той преследва нея.

— Пълна лудост е човек да нарича себе си Фин Макмейл. „Водач на фенианите“ идеше да свърши работа.

— В катедралата ли?

— Има ли по-подходящо място? Ирландците обичат спектакъла, грандиозните жестове. Дали ще спечелят или не, няма значение. Ирландия винаги помни своите мъченици и герои заради техния стил, не заради техните успехи или провали. Кой ще забрави възкръсналия Фин Макмейл и неговите фениани, които отвличат или убиват невярната му любовница в катедралата „Свети Патрик“ в Ню Йорк, в деня на Свети Патрик? Не, това няма да бъде забравено.

Мислите в главата на Бърк препускаха.

— Не вярвах, че ударът ще бъде нанесен в катедралата… но така всички факти идват на мястото си.

— По дяволите фактите. Това подхожда на характерите им. Подхожда на историята, на съдбата, на…

— Майната й на историята — Бърк хукна към стъпалата на терасата. — Майната й на съдбата, Джак!

Той се втурна по алеята към Пето авеню. След него Фъргюсън извика:

— Твърде късно! Твърде късно!

Тери О’Нийл гледаше преминаването на ветераните по телевизията. Сцената на Шейсет и четвърта улица се смени с изглед от покрива на център „Рокфелер“. Пред катедралата минаваше войсковата част на графство Тайрън. Камерата снимаше в едър план. Тя се изправи и се приближи до телевизора. Лицето на баща й внезапно изпълни екрана и коментаторът, който го бе познал, спомена името му. Тери сложи ръка върху лицето си. Най-после в главата й просветна значението на това, което щеше да се случи — с нея, с него, с всички.

— О, не… татко! Не им позволявай да направят това!

Дан Морган я погледна.

— Даже и да можеше да те чуе, вече не би могъл да направи нищо.

Телефонът иззвъня и Морган вдигна слушалката. Слуша известно време.

— Да, готов съм, както винаги.

Затвори, после погледна часовника си и започна да отброява шейсет секунди, като се разхождаше в стаята. Тери О’Нийл вдигна поглед от екрана и го погледна.

— Това ли е?

Той хвърли поглед към парада, минаващ на екрана, после към нея.

— Да. И нека Бог ни помогне, ако сме сгрешили…

— Сега само Бог може да ви помогне.

Морган влезе в спалнята, отвори крайното крило на прозореца и размаха зелено знаме с детелини.

Глава 13

Брендън О’Конър стоеше сред тълпата на Пето авеню. Той вдигна поглед и видя знамето с детелини да се развява от прозореца на Шейсет и четвърта улица. Пое дълбоко въздух и се придвижи зад парадните трибуни, където минаването на пешеходци беше позволено под строгия надзор на патрулиращите полицаи. Запали цигара и забеляза, че димът се разсейва в южна посока над рамото му.

О’Конър пъхна дясната си ръка в джоба на палтото, свали ластика от дръжката на една граната, за да освободи щифта, и го задържа с палеца си. Докато се промъкваше сред гъстата навалица, мушна гранатата през разрез в джоба си и я пусна да падне на тротоара. Усети дръжката на детонатора да удря глезена му при падането. Повтори процедурата с друга граната в левия джоб и бързо започна да си пробива път навън.

След седем секунди двете се взривиха една след друга. Първата граната, в която имаше капсула със сълзотворен газ, започна да свисти тихо. Втората граната съдържаше сигнален дим. Той се вдигна на огромни, гъсти, зелени облаци, които се понесоха на юг към трибуните.

Брендън О’Конър не спираше да върви. Зад гърба си чуваше звуковете на изненада, когато пушекът стигна до лицата на хората, последвани от паника и уплашени писъци. Димът и задушливият газ бързо се разпръсваха над множеството по тротоара и приближаваха към трибуните. О’Конър пусна още четири такива гранати, бързо се мушна през един отвор в каменната стена и се изгуби в здрачните сенки на парка.

Патрик Бърк се прехвърли през ниската каменна ограда на Сентръл парк и се сля с множеството близо до трибуните. Нарастващи облаци зелен дим се кълбяха срещу него. Очите му започнаха да сълзят преди димът да стигне до тях. По дяволите! Покри лицето си с носна кърпа и изтича на булеварда, но там маршируващите бяха обзети от паника и Бърк се озова във водовъртежа на настъпилото объркване. Знамето на преминаващата войскова част беше паднало на земята и под краката на тичащите хора той прочете: „ВЕТЕРАНИ НА ИРА ОТ БЕЛФАСТ“. Докато си пробиваше път с лакти към другата страна на улицата видя, че редиците им бяха осеяни с агитатори, или както ги наричаше, професионални пискуни. Добре замислено, мислеше си той, добре изпълнено.