Катедралата

На Шейсет и четвърта Джеймс Суини опря здраво гръб на стълба на уличната лампа и се опита да устои на засилващия се натиск на хората срещу него. През джобовете на огромната мушама ръцете му стискаха дългите дръжки на специални клещи за рязане на тел, закрепени за колана му. Остави полите на дрехата си да паднат върху кабелите, които излизаха от фургона на подвижния полицейски щаб. Преряза първо телефонните жици, а после електрическия кабел в основата на стълба. Суини се премести на три крачки сред тълпата и пусна клещите в шахтата до бордюра. Остави се да бъде отнесен от вълната на движещите се маси от участници в парада и зрители към Шейсет и четвърта, далече от булеварда и задушливия газ.

Във фургона на подвижния щаб операторите пред телефоните чуха странен пукот и апаратите замлъкнаха. Секунда по-късно угаснаха всички лампи. Един от мъжете погледна силуета на Джордж Бърд, очертан пред малък страничен прозорец:

— Телефоните прекъснаха.

Бърд залепи лицето си към прозорчето и погледна основата на уличния стълб.

— О, Боже! Кучи синове!

Обърна се и грабна една радиостанция. През това време шофьорът на фургона включи вътрешното захранване. Бърд започна да предава:

— До всички станции! Захранването на подвижния щаб на Шейсет и четвърта прекъснато. Работим с радиостанции, включени на генератор. Телефонните линии отрязани. Ситуацията е неизяснена…

През вратата нахълта Бърк и грабна радиостанцията от ръката му.

— Подвижен на Петдесет и първа, чуваш ли ме? Вторият фургон до катедралата отговори:

— Роджър. Тук всичко е спокойно. Конни и моторизирани единици се движат към вас.

— Не! Слушайте!

Когато деветнайсетте бронзови камбани в северната кула на катедралата удариха в пет часа, часовниковият механизъм на кутията, скрита върху носещата греда над камбаните, затвори електрическата верига. Кутията, която представляваше излъчвател с широк обхват, започна да изпраща смущаващи сигнали по целия спектър на радиообхвата. От точката си на излъчване, високо над улицата, излъчвателят заглуши всички двупосочни радиостанции в центъра на града.

В слушалката на Бърд се чу силно пищене.

— Подвижен на Петдесет и пета, чувате ли ме? Операцията ще бъде извършена в катедралата…

Звукът стана по-силен и премина в писък, като от микрофония.

— Подвижен на Петдесет и пета… Радиотелефонът падна от ръката му. Той се обърна към Бърк.

— Заглушават ни.

— Чувам… Ама че лайняна работа!

Бърд се хвърли към централния апарат и бързо започна да превключва каналите. Всички бяха заглушени.

— Копелета!

Бърк стисна рамото му:

— Слушай, изпрати няколко момчета до обществените телефони. Да се обадят в „Пълийс Плаца“ и в жилището на енорийските свещеници. Да се опитат да предадат съобщението на полицията около катедралата. Подвижният щаб там може все още да има телефонна връзка.

— Съмнявам се.

— Да кажат…

— Знам, знам. Чух.

Бърд изпрати четирима човека от фургона. Погледна от страничния прозорец носещите се потоци от хора и видя подчинените си да си пробиват път сред тях. Обърна се да каже нещо на Бърк, обаче той бе изчезнал.

На стъпалата на катедралата Морийн Малоун видя цивилен полицай как се опитваше да накара радиотелефона си да заработи. Няколко полицаи тичаха наоколо, предаваха съобщения и получаваха заповеди. По държанието им можеше да се разбере, че сред тях беше настъпило объркване.

Полицаи влизаха и излизаха от фургона на ъгъла отдясно. Забеляза промяна сред зрителите на тротоара. Сякаш бяха получили някакво съобщение, което хората на стъпалата не знаеха. През множеството премина шепот, главите се заизвръщаха в северната посока на булеварда, сякаш съобщението бе дошло от тази страна, като в детската игра „Предай по-нататък“. Тя се обърна на север, но не видя нищо необичайно, освен тревогата на хората. После забеляза, че участниците в парада бяха забавили марша си. Извъртя се към Харолд Бакстър:

— Нещо не е наред.

Камбаните удариха последния от петте удара, след което подеха „Есен“ — първият от химните, които по традиция звучаха в пет часа.

Бакстър кимна:

— Бъди нащрек.

Войсковата част от графство Корк премина бавно покрай катедралата, а зад нея полкът от Мейо маршируваше на място, защото парадът необяснимо защо забуксува. Церемониалмайсторите говореха с полицаите. Морийн забеляза, че кардиналът изглеждаше раздразнен, ала видимо не беше притеснен от увеличаващата се наоколо бъркотия.

От фоайетата на център „Рокфелер“, Олимпик Тауър и другите близки небостъргачи потекоха реки от чиновници и продавачи. Те с блъскане се опитваха да излязат от района или да си намерят по-удобно място за гледане.

Внезапно сред това стълпотворение се чу силен вик. Морийн се обърна наляво. От предния вход на „Секс“ изскочиха десетина души, облечени в черни костюми и бомбета. Носеха бели ръкавици и яркооранжеви шарфове през гърдите. Повечето държаха бастуни. Бутнаха настрани едно от загражденията и развяха дълга лента с надпис: „БОЖЕ, ПАЗИ КРАЛИЦАТА. ЪЛСТЪР ЩЕ ОСТАНЕ БРИТАНСКИ ЗАВИНАГИ!“