Катедралата

Морийн гледаше как Флин ходеше из катедралата. В движенията му имаше онова чувство за целенасоченост и оживление, което й бе добре познато, и означаваше, че той се чувства пълен с живот и плува в свои води. Гледаше и кардинала, седнал точно срещу нея. Завиждаше му за това, което тя определяше като абсолютна сигурност на положението му, за непоклатимата му вяра, че е невинна жертва и потенциален мъченик. Но по отношение на нея, и може би на Бакстър, не можеше да се каже същото. В техните роли се долавяше присъствието на вина и някакви лоши предчувствия. И тъкмо тези чувства можеха постепенно да подкопаят способността им да устоят на натиска, който идващите часове на деня щяха да донесат.

Тя бързо огледа галериите на двата нефа и балкона на църковния хор. Добре се справяш, Брайън, но нямаш достатъчно бойци. Опита се да си спомни лицата на хората, които бе видяла отблизо и беше почти сигурна, че не познава почти никого, освен Галахър и Дивейн. За Мегън и Педар Фицджералд бе чувала от брат им Томи. Какво се беше случило с всички онези, които някога бе наричала братя и сестри? Бяха отишли в гроба или по лагерите. Тези тук бяха техните роднини, включени в този вечен кръговрат на кърваво отмъщение, типичен за ирландската война. При тази постоянна вендета не виждаше как тя може да спре, преди всички да бъдат изтребени до крак.

Рече на Бакстър:

— Ако изтичаме бързо до вратите на южния неф, ще влезем във вестибюла и ще бъдем скрити за снайперистите, преди да успеят да реагират. Мога да обезвредя почти всяка мина за няколко секунди. Ще минем през външните врати и ще бъдем на улицата, преди някой да стигне до вестибюла.

Бакстър я погледна:

— Какви ги говориш, за Бога?

— Говоря как можем да се измъкнем живи оттук.

— Погледни там горе. Петима снайперисти. И как можем да избягаме и да оставим кардинала и отец Мърфи?

— Могат да дойдат с нас.

— Полудя ли? Не желая даже да чувам за такова нещо.

— Ще правя онова, което реша.

Той усети тялото й да се напряга, протегна се и хвана ръката й:

— Не, няма да го направиш. Слушай, имаме шанс да ни освободят, ако…

— Нямаме абсолютно никакъв шанс. Доколкото разбрах от разговора им, те ще искат освобождаването на затворниците. Смяташ ли, че твоето правителство ще се съгласи?

— Аз… Сигурен съм, че нещо може да се измисли…

— Проклет, глупав дипломат! Познавам тези хора по-добре от теб и знам позицията на твоето правителство по въпроса с ирландските терористи. Никакви преговори. Край на обсъждането.

— … Но трябва да изчакаме благоприятния момент. Трябва да си изработим план.

Тя се опита да издърпа ръката си, обаче той я бе хванал здраво. Каза му:

— Ако ми дадат по един шилинг за всеки затворник, застанал пред наказателната команда, защото е чакал благоприятния момент за бягство, ще стана милионерка. Подходящият момент, според нашия военен наръчник, е колкото е възможно по-скоро след залавянето. Преди врагът да се окопае и да се ориентира в обстановката. Вече чакахме достатъчно дълго. Пусни ме!

— Не, чакай да измисля нещо. Нещо не толкова самоубийствено.

— Чуй ме, Бакстър. Все още не сме завързани по никакъв начин. Трябва да действаме сега. Ти и аз сме мъртви. Кардиналът и отецът може да бъдат пощадени. Но не и ние. Бакстър пое дълбоко дъх:

— Е, може и да си права, че съм мъртъв… Но ти не познаваш ли този човек, Флин? Не сте ли били в ИРА заедно?

— Бяхме любовници. Това е още една причина, поради която не бих останала и секунда повече на неговата милост.

— Разбирам. Е, ако искаш да се самоубиеш, е отделен въпрос. Но не ми казвай, че се опитваш да избягаш. И не очаквай от мен да тръгна с теб, за да ме убият.

— По-късно ще съжаляваш, задето не си предпочел куршума, който е по-бърз. Той отвърна спокойно:

— Ако ми се предостави благоприятна възможност, ще се опитам да избягам — направи пауза. — Ако не, тогава се надявам да умра с достойнство, когато настъпи моментът.

— Аз също се надявам. Сега пусни ръката ми. Ще чакам. Но ако ни вържат или хвърлят в криптата, или направят нещо подобно, тогава влачейки се с пръснати коленни капачки ще се разкайваш, че не си избягал сега. Нали знаеш, така го правят: прострелват коленните капачки, часове преди да те застрелят в сърцето.

Бакстър въздъхна:

— Предполагам, че ми липсва достатъчно живо въображение и не можеш да ме изплашиш достатъчно, за да опитам каквото и да е… Но все пак успя да ми представиш картинката. — Той отдръпна ръката си от нейната и продължи да я гледа с крайчеца на очите си, но тя изглеждаше съгласна да остане там. — Внимавай — каза й той.