Катедралата

— Да — рече на глас, — изглежда това е начинът да го направим. — Огледа огромното пространство около себе си и промърмори, повече на себе си: — Господи, как влязохме на това място! И как ще излезем?

Хики стисна силно ръката му:

— Странно! Почти същото попита и Падрейк Пиърс, когато хората му обсадиха Централната поща в Дъблин, оня понеделник по Великден. Помня го като бял ден. Отговорът тогава, както и сега е, че влезе с късмет и хитрост, обаче няма да излезеш жив… — Той пусна ръката на Флин и го тупна по рамото: — Не увесвай нос, момче, ще изтрепем доста от тях преди да ни убият. Както стана през 1916-а. Ще запалим проклетото място. И ще го взривим, ако поставя тези бомби на подходящите места.

Флин не откъсваше очи от Хики. Може да се наложи да убие него, преди той да е убил всички тях.

Мегън Фицджералд се качи в светилището, хванала два куфара. Бързо заобиколи олтара отдясно и ги постави до бронзова плоча, монтирана в мраморния под. Повдигна плочата. Джон Хики дойде зад нея и вдигна куфарите.

— Слизай!

Мегън се спусна по люлееща се метална стълба, откри шнура на лампата и го дръпна. Хики слезе и й подаде куфарите, тя ги остави внимателно на пода. Проучиха неравно изкопания терен. Баластра, тръби и всевъзможни проводи почти запълваха пространството. Беше трудно да се движат и виждат ясно. Мегън извика:

— Ето външната стена на криптата. Хики викна в отговор:

— А това е стената на стълбището, което слиза в ризницата. Ела с мен.

Той светна фенерче и тръгна, като оглеждаше пътя напред, а зад гърба си влачеше един от куфарите. Поеха покрай слизащата надолу стена на стълбището, принудени да се навеждат още по-ниско. Пръстта отдолу премина в каменни плочи и Хики извика:

— Виждам основите отпред. — Пропълзя до малка могила, от която се издигаше основата на масивна колона. — Ето. Ела по-близо — той завъртя лъча на фенерчето. — Виждаш ли? Тук са направили пробив в старите основи, за да може да мине стълбището за ризницата. Ако прокопаем малко по-нататък, ще видим мазето. Прилича донякъде на разположението на начупените нива в съвременна сграда.

Мегън каза скептично:

— Много е объркващо. Пожарът на тавана е къде по-сигурно средство.

— Не губи кураж, Мегън. Няма да те вдигна във въздуха.

— Единствената ми грижа е да ги поставим както трябва.

— Разбира се — Хики прокара ръка по колоната. — Историята е следната. Когато през 1904 взривили основите, за да прокарат новото стълбище, са отслабили тези носещи колони. Казано на архитектурен език, сега те са под напрежение. Онова старче, чийто баща е работил тук по време на взривяването, ми каза, че според суеверните ирландски майстори, когато избухнал динамитът само всемогъщият Бог е запазил мястото от пълно рухване. Но тук вече не живее всемогъщият Бог, така че когато поставим пластичния експлозив, няма нищо, което да задържи покрива.

— Ами ако не се срути, ще станеш ли вярващ?

— Не, ще сметна, че не сме поставили правилно експлозива.

Хики отвори куфара и извади двайсетина бели блокчета, увити в целофан. Свали целофана от бялото, подобно на маджун вещество, и започна да го залепя между камъка и онова място на измазаната с хоросан колона, докъдето са били разрушени основите. Мегън се зае да му помага. Той й подаде фенерчето.

— Дръж това и гледай да не мърдаш. Хики закрепи в пластичния експлозив четири детонатора, свързани с кабели към комплект батерии. Измъкна будилник и погледна часовника си.

— Сега е шест и четири. Този часовник не може да отброи повече от дванайсет часа, така че най-дългото време до взрива, което мога да определя, е единайсет часа и петдесет и девет минути. — Започна да навива бавно стрелките в обратна посока и продължи да говори: — Така че ще го настроя да звъни в шест часа и пет минути, не, искам да кажа в шест часа и три минути. — Засмя се и продължи да навива. — Спомням си веднъж, имаше едно момче в Голуей, което не разбрало това. В полунощ настроил часовника да звъни в дванайсет и една минута следобед, както си мислел той. Мисля, че беше в някакъв британски офицерски клуб. Да, точно по времето, когато обядват, мислел си. Но в една минута след полунощ… той се изправил пред своя Създател, който сигурно се е учудил защо го създал разделен на толкова много части. — Той отново се разсмя и свърза жицата на часовника с батериите.

— Поне не ни хвърляй във въздуха, докато не поставим и втория от другата страна.